Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

— Да тръгваме, багатуре — подкани го жрецът. — Мир на дома ти, илхане. Да пребъде с теб Тангра.

Когато тептангра Ирсан излезе навън, жената вече не владееше душата му…

… Беше вече съвсем тъмно, когато посетиха дома на Илхан Бат-Баян. Сега самият Тангра подсказваше на Ирсан кой трябва да наследи ювиги-хана — разбира се, че най-големият от илханите. А кой беше най-възрастният? Бат-Баян. Той обича властта така, както я обичаше някога баща му. Тук и дума няма да отвори да напомня, че не е ювиги-хан. Ирсан беше уверен, че неведнъж в мечтите си Бат-Баян се е виждал повелител на Велика България.

Засега само в мечтите си.

До голяма степен от тептангра Ирсан зависеше тези мечти рано или късно да се превърнат в реалност — когато настане точното време, божеството ще разкрие волята си само на върховния жрец, ще му покаже кой да стане пръв сред западните тюрки.

Бат-Баян знаеше това и посрещна късния гост с разтворени обятия. Сам го въведе в постлана с килими стая, отреди му най-почетното място, заповяда да донесат угощение. И предложи не кумис, а вино, най-доброто гръцко вино. Синът на хан Кубрат бе познавач на тази напитка.

Тептангра Ирсан изчака точно толкова, колкото бе нужно въпросите му да не изглеждат припрени и направо запита илхана разчита ли той да стане приемник на баща си в скоро време. Илхан Бат-Баян отдавна чакаше този въпрос, чакаше го, но и се боеше да го чуе от устата на тептангра, боеше се, но и желаеше да го чуе повече от всичко. Не отговори веднага най-възрастният сред илханите, въртеше в ръката си амфората с виното, наливаше в чашите, търсеше думите…

— Стар е баща ми, ювиги-ханът — отрони накрая. — Но толкова ли е стар, че да се раздели с властта? Не изглежда да се приготвя да се оттегли, тептангра. На теб, жреца на бога, трябва да ти е известно какво е казал Тангра.

— Всичко ми е известно — каза жрецът. Той забеляза предпазливостта на илхана. Добре, стига да е само предпазливост. А ако е страх? Не, Бат-Баян не е страхливец. Просто познава баща си, който няма милост нито към чуждите, нито към своите. Затова и предпазливостта му е оправдана.

— Всичко ми е известно. Дори и твоите мисли, въпреки че не се осмеляваш да ги произнесеш на глас. Тангра ми казва, че ювиги-ханът е уморен. Нима не го потвърди с думите си, когато каза, че старото куче лае лежешком? Ти, илхане, си най-големият син и ти се полага да мислиш за това, което ни очаква утре. Ето вече колко години, откак не е имало походи. Какво чакаме? Воините ни да се превърнат в жени и да се отучат да яздят? Отдавна вече се готви баща ти за поход към маджарите. Отдавна вече трябваше да се поставят хазарите на мястото им. А антите, а угрите? С всяка година те стават все по-смели, все по-силни, скоро ще престанат и данъка да си плащат. А баща ти строи Фанагория. Та спомни си: хан Чалбай превзе Горен Кирмен. Нима това можеше да се случи преди пет години? И как постъпва баща ти? Изпраща срещу Чалбай ермак алай. Трябва да изпрати тюмен с багатури, за да може и внуците на Чалбай да се будят плувнали в пот от страх, спомняйки си силата на българите. Навярно Чалбай има повече сили, отколкото брат ти Илбарис ще доведе при Горни Кирмен. А сега, кажи ми, илхане, как би постъпил, ако ти беше ювиги-хан?

Илхан Бат-Баян затвори очи и известно време не отвърна нищо. Опитваше вкуса на думите: „Ако беше ювиги-хан“ — и от тях в главата му шумеше повече, отколкото от изпитото вино.

Тептангра чакаше.

— Ако бях ювиги-хан — произнесе накрая Бат-Баян, — ако бях, то аз, тептангра, най-напред бих изгонил от Фанагория всички гърци. Всички до един. А след това щях да се договоря с хаган Юлуш и заедно с него щяхме да завоюваме и да разделим между нас целия свят. Ето как бих постъпил…

И дълго още и още говори илхан Бат-Баян. Виното и думата „ювиги-хан“ се въртяха в главата му, в мечтите си вече владееше запада и изтока, славата му превъзхождаше славата и на най-великите завоеватели на миналото…

Тептангра слушаше, без да го прекъсва. Добре, илхан Бат-Баян, добре. Нека се вижда като новия Александър, Искандер Двуроги. Нека. Нека да се хвали, да се увлича. Главното е, че му е нужна подкрепа, а тази подкрепа ще му осигури тептангра. При Бат-Баян жрецът отново ще стане душата на Велика България и нека Бат-Баян бъде тялото й. Удивително е как се различава този илхан от братята си. Съвсем не приличат на него нито Котраг, нито Аспарух, въпреки че баща им е един и същ.

— … А ти, тептангра, ще ми помогнеш в това! — завърши в това време Бат-Баян. Тептангра веднага се ядоса, че е изпуснал тези думи. Впрочем, това не беше най-важното.