Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

— Чу ли, мой илхане — лукаво му се усмихна младата жена. — Ето за това говоря на брат ти. Че какво, ако баща ти…

Аспарух неволно се усмихна. И за него, както и за много други, тайната на багатур Илбарис не беше никаква тайна. Защо наистина баща му да не разреши на Илбарис да догони Чечке…

Но, като се правеше на сърдит, той каза на глас:

— Ти какво си мислиш, че багатурът няма никаква друга работа, освен да търчи след девойките на кушията? За някой друг може и така да е, но за да има някаква надежда за Чечке, този човек трябва да извърши не малко подвизи. Само ако изпълни височайшия амир на ювиги-хана, само тогава може да се разчита на такова нещо. Ако ти, Илбарисе, върнеш на брат ми Горен Кирмен, а на баща ми донесеш главата на хан Чалбай, ако уговориш за българите търговия със северните и източните племена, кълна се, че ще подкрепя молбата ти да разрешат на Чечке да бяга от теб на следващата кушия. А сега да вървим, не е хубаво да караме тептангра да чака…

Кумисът в дома на илхан Аспарух бе превъзходен.

Отново и отново пълнеше той чашите, много наздравици бяха вдигнати вече. След това тептангра Ирсан попита небрежно:

— Кажи ми, илхане Аспарух, дали знаеш, защо ювиги-ханът в последно време прекарва всяка свободна минута в компанията на този грък… Йоан Фасиан?

— Аз знам толкова, колкото знаят и всички — едва усмихвайки се отвърна илханът. — Ти сам някога ни учеше: човекът е роден за разговори. И ако за някого е приятно да слуша гладко, разбрано, умно слово, то на баща ми, ювиги-ханът, му е двойно по-интересно. Ти знаеш колко обича той умните хора.

— Но умни хора — възрази тептангра — можеш да срещнеш не само сред гърците. Съгласен ли си, илхане Аспарух?

— Съгласен съм с теб, тептангра Ирсане. Може. Тук, според мен, има още една причина за благоразположението на ювиги-хана към ромеите. Помниш ли как гръцките лекари спасиха баща ми от смърт, когато даже Тангра с помощта на твоите молитви отказа да помогне? А гърците помогнаха. Такова нещо не се забравя. Така че не ми говори лошо за гърците. Не е моя работа да уча баща си какво да прави и с кого да прекарва времето си. Той е ювиги-ханът, не аз.

Тептангра не отвърна. По лицето му не можеше да се разбере дали въобще е чул думите на илхана. Той гледаше през прозореца и видя как пурпурното слънце се сля с гладката морска повърхност и се стопи в разноцветни пламъци, в които чайките се хвърляха и изчезваха. И видя и чайките, и морето, видя слънцето и площада около ханския дворец и тук, в стаята, зад завесата, видя стройната фигурка, загърната в турански халат, жената на илхана, стоеше чак до вратата. Именно по съвет на тептангра хан Кубрат ожени сина си Аспарух за дъщерята на хърватския княз. На кого ли му напомня тя?

Той не довърши тези си мисли.

— Добре — каза, надигна чашата си, пресуши, я и я остави на масата. — Няма да ти задавам повече въпроси. Ти си воин, илхане Аспарух, и аз те разбирам. Знам, че обичаш степта, простора. И това е правилно, илхане. Защото степта е слънцето и вятърът, тя е нашето богатство и свобода. Тя е нашият живот.

— Да… да, тептангра. Така е. По-правилно, така беше. Но баща ми, ювиги-ханът, обикна камъка. Говорих с него, питах го, защо е избрал да живее във Фанагория. И той ми каза… Каза, че по волята на Тангра камъкът ни говори не по-малко и не по-лошо от безбрежните простори на степта. Та нали от камък може да се построи дом за бога, както правят гърците, и този дом ще е като стълбата, по чиито стъпала вярващите могат да се приближат до божеството.

— Да допуснем — каза тептангра. — Да допуснем, че е така. Но ако страната ни бъде нападната от врагове, нима воините ще се скрият зад камъните? Нашите предци запазиха своите степи не като се криеха, а като приемаха сражението. Когато зад гърба ти няма каменни укрития, няма и мисли как да постъпиш по-правилно — да се сражаваш за победа или да се окопаеш зад крепостните стени. Когато човек няма избор, той по-често побеждава.

— Или не побеждава. Не казвай, тептангра, че камъкът е лош. Зад стените може да се дочака подкрепление, да се обърне съдбата, която може да завари човек неподготвен. Да, аз обичам степта и това нищо не може да го промени. Но в своите владения и аз ще започна да стоя градове и крепости от камък. Добитъкът ми ще се угоява по пасбищата, а във всеки кирмен ще имам верни воини, за да не ме изненада внезапно врагът. И търговците ще се стекат в кирмените, за да отворят дюкяни. И оръжейниците, и грънчарите ще се заселят там.