Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

— Ще погле-е-е-дне-еш? — насмешливо проточи гъркът. — А аз си мислех, че искаш да купиш.

— Ако има какво да се купи, може и да купя, уста.

— Да се купи има какво, багатуре. Ще ти стигнат ли парите? Ти знаеш, сигурен съм, че уста Агасике продава оръжието си само за злато.

— Който взима злато за желязото, уста, трябва и оръжието златно да кове.

— Това и правим тук, багатуре. Видиш ли веднъж работата ни, никога повече няма да отидеш при който и да е друг. Ей, вие, безделници! — развика се той, обръщайки се към някого вътре. — Дойде багатур Илбарис. Изберете най-доброто от най-доброто и го донесете тук. Какво? Всичко донесете, всичко, което сме отделили за такива случаи. И по-бързичко…

Докато другите гърци изнасяха ризници и налакътници, ятагани и копия, мечове и щитове, Илбарис крадешком разглеждаше уста Агасике. Рижата му брада падаше по широката му гола гръд, където масивен златен кръст висеше на филигранно изработена златна верижка, изкована от същите тези ръце, които ковяха и ризниците, и мечовете. Наистина в тесто се превръщаше размекнатият метал, когато с него се захванеше гъркът — и от златото, и от желязото той правеше всичко, което си поискаше. И като го гледаш такъв огромен и спокоен, трудно е да повярваш, че може да изработи нещо толкова тънко и леко като златната верижка. Но той можеше.

Багатурът разглеждаше оръжието и отделяше встрани каквото му се харесаше, а тези неща бяха много. Оръжейникът стоеше наблизо и от време на време пристъпваше напред, сякаш искаше да каже нещо, но след това отново се връщаше на мястото си, командваше слугите и наглеждаше ковачите във вътрешността на работилницата. Накрая се реши.

— Багатуре — повика го. — Искам нещо да ти кажа.

— Говори — каза Илбарис.

— Ако можеш да ми помогнеш, ще го направиш ли?

— Ако зависи от мен, ще ти помогна.

— От теб зависи. Вземи ме със себе си в похода.

— Но ти не си воин — удиви се Илбарис. — А там, където отивам аз, ще се наложи да се сражаваме.

— Който може да направи добър меч, той, повярвай ми, може и да се възползва от него. Вземи ме, няма да съжаляваш.

Илбарис внимателно изгледа уста Агасике. Имаше в този грък-оръжейник нещо, което го отличаваше и от другите оръжейници, и от другите гърци. Какво беше то? Във Фанагория обичаха да казват, че гърците завоюват сърцата на хората с откровеността си, а тюрките с доверчивостта си. И наистина беше точно така. Само че Илбарис за своите години вече знаеше, че външната страна на нещата невинаги съответства на вътрешното съдържание и че невинаги сърдечността на гърка е правдива както и невинаги е наивна доверчивостта на тюрка. Такова е само първото впечатление.

Ала уста Агасике отвърна на погледа на Илбарис с такъв прям поглед, че подозренията на багатура, без да се разсейват напълно, поне се уталожиха. За какво му е на оръжейника да захвърля работилницата и спокойния си живот във Фанагория и да се устремява незнайно къде? Тук можеше да има две причини: на всеки се случва, в края на краищата, да му дотегне спокойният живот, а пък и всеки търговец денем и нощем мисли как да разшири работата си. А за това са нужни нови пазари. И едното, и другото са разбираеми и не предизвикват подозрения.

— Трябва да обмисля молбата ти, уста.

— Помисли си, багатуре. Ей, Тавир! Донеси на нашите гости от свистящите стрели. Ти знаеш, багатуре, че само с воя си те всяват ужас сред врага…

— Не, уста, стрели не ми трябват. Каквито и да са, ще се съгласиш, че нашите българи ги правят по-добри. Стрелите ние винаги купуваме от тях.

— Няма да споря, багатуре. Насила хубост не става — и гъркът кимна към отделеното оръжие: — Е, какво реши?

— Хубаво оръжие е — каза Илбарис. — Особено ризниците.

— И останалото не пада по-долу — възрази с достойнство оръжейникът. — Всяка вещ е излязла от тези ръце. И по-добро няма да намериш нито тук, нито на друго място. Затова и вземам толкова скъпо.

— Правилно — съгласи се Илбарис. — Нали плащаш не за ризницата, а за живота, който тя спасява.

— Когато знаеш, че направеното от теб попада в добри ръце, не ти е жал за труда — каза Агасике. — А случва се, повярвай, багатуре, на някой храбрец и на половин цена съм готов да продам. Аз знам, във Фанагория говорят, че гърците са алчни за злато и са готови за него още веднъж да разпнат Христос. Може и да има сред нас такива, багатуре, но уста Агасике няма да намериш сред тях. Вземи ме със себе си и ще се убедиш.

Имаше нещо в гласа на този огромен човек. Нещо необичайно. Неведнъж беше чувал Илбарис за този майстор, но за пръв път го срещаше лице в лице. Знаеше, че гъркът отдавна живее във Фанагория и нито веднъж не се е върнал до родината си. През това време беше един от най-видните християни, много даряваше за църквата и никой никога не го беше виждал без кръст, както често се случваше да се разхождат пристигналите в страната гърци. Особено тези, които отиваха сред жители на степта. Отиде човек и вижда, че е възможно да живее и сред чужди богове, а след време забравя и своите. Тогава вече нищо не може да отличи гърка от българина-степник, само езикът. Явно му харесва на човека да живее, без да го ограничават железните решетки на ромейските закони. В степта никой не унижава човека, хората не са строго наредени в обществото, както във Византия — там винаги и завинаги на всеки му е отредено място. Разбира се и степта има свой порядък, уповаваш се на традициите на предците, но въпреки че тези традиции са непоклатими и често дори жестоки, те оставят някаква надежда на човека. Що се отнася до гръцките търговци, за тях няма по-добро място на света от степта. Доверчивите степни жители дават стоките си едва ли не даром в замяна на простите подаръци, които им носеха, опитните византийци получаваха десетократна печалба от безценните кожи, подбрания мед и дивните коне, с които се разплащаха българите… В края на краищата всичко у гърците се свеждаше до печалбата.