Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

— Не говори така, тептангра, не бива. Аз не помня баща си. Хан Кубрат винаги е бил добър към мен. От него лошо не съм видял.

— Но все пак той не ти даде равни права с илханите. И дъщеря си няма да ти даде. Разрешава ти просто да умреш за него, разрешава да разбиеш враговете му, да разшириш пасбищата му. Унижава те с такива поръчения. Нима си по-лош от заварените си братя? По-глупав от тях? Нима им отстъпваш по доблест? По род си равен на най-знатните българи, а служиш, сякаш не знаеш каква кръв тече във вените ти. Но нима на свободния тюрк му прилича да прислужва като роб? Ти би могъл да имаш по-добра съдба, Илбарисе…

— Тептангра, не бива… не бива да те слушам!

— Боиш се от мъстта на хан Кубрат ли, багатуре? Не бой се, Тангра няма да позволи да те обиждат. Вярвай ми, Илбарисе, този, който се примирява с унижението, никога не ще е свободен. Не допускай да те унижават. Преди хаган Органа да обяви хан Кубрат за свой наследник, той по нищо не се различаваше от теб. Ти произлизаш по майчина линия от същия този род Дуло, от който и илханите… и ако Тангра иска, можеш да станеш такъв, какъвто на времето стана ювиги-ханът. И тогава няма да ти се налага да се подчиняваш на другите, ти сам ще бъдеш повелител, а Чечке… Чечке ще е твоя по право…

Сякаш огнени цветя затанцуваха пред очите на Илбарис. Дъхът му секна, сърцето му престана да бие и посред бял ден настъпи тъмнина. А когато младежът отново отвори очи, тептангра го нямаше, сякаш беше потънал вдън земя или се беше изпарил. Преди миг Илбарис чуваше гласа му, а сега е изчезнал.

Илбарис стоеше, безсилен да направи дори една крачка. Нима се е разболял? Или го е обладал зъл дух? Какво искаше от него тептангра? Защо въобще говореше с него? И сега какво да мисли, как да постъпи?… О, Тангра, подскажи ми…

Събрал всичките си сили, Илбарис пое към дома си, краката му бяха като налети с олово и едва пристъпваше, бавно и тежко.

Щом се прибра, се просна в постелята си, без да се съблича. Искаше само едно — да заспи и когато се събуди, да е забравил всичко, което му бе говорил човекът, някога обичал майка му. Това, което му прошепна тептангра, е измяна, но е вярно в същото време. Вярно е, че ханът е безжалостен — в дълбоките подземия стотици хора седяха и очакваха смъртта си. Вярно е също и че една-едничка дума може да направи Илбарис най-щастливия човек на земята. Както е вярно и това, че хан Кубрат никога няма да я произнесе.

Нищо не беше забравил багатурът, когато се събуди, затова докато гледаше как на изток изплува пурпурният диск на слънцето, помоли Тангра за помощ. Тангра може всичко, дори повече от хан Кубрат. Нека всесилното божество стори тъй, че Чечке да не отива в далечна Византия. Само това да направи Тангра. И тогава, ако съдбата е на негова страна… може и чудо да стане.

Заедно с утрото в стаята влезе и Адай — телохранителят на Илбарис, дясната му ръка и много се учуди, когато завари господаря си буден.

— Ти какво, въобще ли не си си лягал?

— Напротив, Адай, добре си поспах. Какво трябва да правим днес?

— Ти каза, че трябва да се обходят оръжейниците, Илбарисе.

— Правилно. Ще започнем с гърците. Кой, според теб, е най-добрият майстор сред тях?

— Уста 33Агасике.

— Тогава ще започнем с него.

Закусиха набързо, излязоха на улицата и поеха към оръжейната чаршия. Въпреки ранния час от работилниците вече се носеше веселият, пресеклив звън на чуковете, удрящи по наковалните. Като нарушаваха този железен звън, ехтяха големите чукове, които удряха по нажеженото меко желязо. Цялата чаршия, работилница след работилница, тук бе заета от гръцките оръжейници, изкусни майстори при приготвянето на щитове и копия, ризници и нагръдници, саби и ятагани. В съседната чаршия работеха персите, на които им се носеше славата на най-изкусните майстори на криви мечове и ятагани, а техни съперници в изработването на лъкове и стрели бяха самите българи. И ето че Илбарис, съпроводен от Адай, стигна до ковачницата на уста Агасике, гърка.

Червенобрадият грък ги посрещна с широка усмивка под опърлената си брада. Носеше престилка от дебела бича кожа, в ръцете си държеше тежки клещи, а в зеленикавите му очи играеше дружелюбен блясък. При вида на Илбарис оръжейникът остави клещите и протегна широката си черна длан.

— Чух вече за твоите дела — каза. — Ювиги-ханът те изпраща в Горни Кирмен. И за да пожънеш успех там ти е нужно оръжие. А по-добро оръжие от моето, багатуре, няма да намериш.

— Затова съм и дошъл — отвърна Илбарис. — Ако имаш нещо готово, ще погледна.