Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

Много ядоха гостите, много пиха. Но не размътиха разума си. Чувстваха, че още не е свършил табинът, че още нещо ще бъде казано, за което, всъщност, те всички са събрани тук.

И който мислеше така, не сгреши.

В разгара на пира хан Кубрат стана, в ръка с рога, обкован не в сребро, а в злато и всички разговори секнаха.

— Гости на българите — така започна речта си ювиги-ханът, — мои кавхани, аксакали, илхани и тархани, мои верни багатури.

Като направи пауза, хан Кубрат се наклони да види дали придворният битекчи успява да запише думите му. Битекчи успяваше.

— Чуйте думите ми. Аз, ювиги-ханът на Велика България, Кубрат, реших днес, в тази година, годината на кучето, да разделя пасбищата си между илханите, моите синове. На вратите ми похлопа старостта, както похлопва рано или късно у всеки човек, роб или господар. Ето защо взех това решение. Както казва нашият предтеча, ювиги-ханът на хуните Атила, старото куче може още да хапе, но лае лежейки. Аз ще живея във Фанагория. Пасбищата ще владеят илханите, а аз обявявам Фанагория за вечен стан на българите.

Хан Кубрат замълча, сякаш обмисляше следващите си думи. Наследниците на ювиги-хана, най-знатните хора от родовете и гостите от най-богатите граждани, извикани на табина, седяха в пълна тишина, като се бояха да не пропуснат не дума, а дори и един звук. Без да поглежда встрани, напълно потопен в мислите си, хан Кубрат все пак видя сред тях тептангра, видя как кръвта нахлу в лицето му. Жрецът затаи дъх, нямаше как да знае какво ще каже по-нататък владетелят на Велика България, как ще раздели властта, кой от синовете си ще постави на трона на българите. Ако можеше, хан Кубрат щеше открито да се усмихне — не смяташе на никого да отстъпва върховната власт, нито смяташе да се оттегли на спокойствие, имаше още сили, достатъчно, че да управлява с твърда ръка ордите.

— Тангра ми даде пет сина — каза хан Кубрат, — пет наследника. И една дъщеря ми даде, Чечке, най-малката. На нея съдбата й отреди, вие знаете това, да бъде дадена за жена на василевса Юстиниан. А сега, битекчи, запиши със златни букви думите ми, за да запазят и запомнят илханите завинаги за себе си и своите потомци как съм разделил между тях моите джайляи 29 — и да няма спорове между тях кой какво да владее. Пиши, битекчи: на най-големия син, Бат-Баян, давам гористата страна и всички подчинени на мен планински народи. На втория мой син, илхан Котраг, давам Горни Кирмен и прилежащите му пасбища. На сина ми Аспарух остава среден Итил и джайляите по брега на река Тан 30до самата граница с империята. Давам на четвъртия си син, илхан Балкир, пасбищата по долното течение на Итил и всички места и народи, населяващи степта Даду. Най-малкият ми син, илхан Алцек, след завръщането му от Византия, ще живее с мен във Фанагория. Кавхани, аксакали, илхани! Вие чухте думите ми. Такова е моето желание. Аз казах.

— О, Тангра! — гръмко извика върховният жрец Ирсан и високо вдигна ръце. И всички българи повториха след него като клетва:

— О, Тангра! Тангра! Тангра!

Вдигна ръка хан Кубрат и отново настъпи тишина. Не всичко още бе казал владетелят на българите и искаше внимание.

— Ела към мен, дъще, Чечке. И вие, илхани, елате по-близо до мен. Ето един сноп стрели. Вземи ги, Чечке, и ги дай първо на Бат-Баян. А ти, илхане, най-възрастен сред братята си, опитай, можеш ли да ги строшиш.

Разкършвайки широките си плещи, към трона пристъпи илхан Бат-Баян и взе снопа стрели от ръцете на сестра си. Положи го на коляното си, намести го, напрегна ръце. Издуха се жилите на шията му, почервеня лицето му, по челото му избиха едри капки пот. Огъна той снопа, но повече нищо не можа да направи.

— Не става ли? — без всякаква насмешка попита хан Кубрат. — Тогава нека да пробва илхан Котраг. На всички е известно, че по сила не отстъпва на никой от българите. Вземи стрелите, Котраг, и направи това, което Бат-Баян не успя.

Една глава по-нисък от Бат-Баян бе илхан Котраг; но сякаш не смъртна жена го е родила, а от камък е изсечен. Направо от раменете му започваха главата му и могъщите му ръце с преплетени жили, налети със страшна сила. Илханът не се захвана веднага за работа, а първо с премерени движения нагласи снопа, после го натисна с такава сила, че стрелите се огънаха и сякаш всеки миг щяха да се разхвърчат на трески. Още малко сила само трябваше, но нямаше повече сили у илхан Котраг и той, без да се оглежда встрани, се върна на мястото си. След него не беше нужно да пробват силите си нито Аспарух, нито Балкир. Но по знак на баща си и те излязоха и почти веднага се върнаха обратно. И тогава пристъпи Чечке. Подържа в ръката си снопа след това по знак на хан Кубрат, започна да измъква една по една стрелите и като ги пречупваше с лекота, ги хвърляше в нозете на илханите. Хан Кубрат гледаше дъщеря си с усмивка, след това се изправи и се приближи до синовете си.