— А защо му е нужно всичко това на ювиги-ханът?
— Ювиги-ханът, на свой ред, се надява, че така или иначе към границата на Византия ще приближат арабите и независимо дали Ираклий иска, или не, ще трябва да воюва. А до Велика България тази вълна ще достигне отслабена, и ще отслабнат ако не гърците, то наемниците, които византийците винаги са имали много. Който успее в течение на времето да запази повече воини, то той ще диктува своите условия. Може би този човек ще се окаже василевс Ираклий, а може би хан Кубрат. А може да се случи и така, че с помощта на Тангра да се появи още някой… някой храбър, но до сега никому неизвестен багатур, който ще има достатъчно сили да каже думата си. Кой ще е той? Не знам. Само че на тебе, сине мой, искам да кажа следното — надвий хан Чалбай, върни Горни Кирмен на българите и се завръщай. И още нещо. Трябва да забравиш за Чечке. Не говори, слушай ме. Тархан Мангиш, чиито владения надхвърлят всичко, което можеш да си представиш, има дъщеря. Не, слушай. Няма сред ордата му и един мерген, който ден и нощ да не мисли за нея. Може би тя не отстъпва по красота и на Чечке, а този, който се ожени за нея, ще получи и земите на Мангиш и ще стане по-богат, от който и да е илхан. Чуй ме: хан Чалбай изпрати сватове, но Мангиш му отказа — може би и затова Чалбай завзе Горен Кирмен, за да може по някакъв начин да се сравнява с богатството на Мангиш. Само че къде ти! С помощта на Тангра ти обещавам, сине, че Мангиш няма да ти откаже. Надвий Чалбай, върни обратно Горен Кирмен — и като награда ще помолиш хан Кубрат да организира още една кушия и тогава, кълна се в силата на Тангра, ще получиш и дъщерята, и всички богатства и пасбища на Мангиш.
Багатурът не отвърна. И какво можеше да каже? От виното, което не намаляваше в златната чаша, всичко наоколо сякаш плуваше, разнасяха се някакви гласове, появяваха се и изчезваха някакви лица. За какво говори тептангра? Какво иска от него?…
— Не ми отвръщаш? Знам защо. Чечке, ето какво ти е на сърцето. Остави я винаги да бъде в сърцето ти, като песен. Но жената е преди всичко наслада за душата и тялото. Нима тя може да бъде главното в живота? Животът на багатура е войната, смелостта в битките. Ти трябва да изковеш съдбата си със собствените си ръце. Виждал ли си как оръжейниците коват острието? Удрят ли, удрят с чука по нажеженото желязо и желязото се подчинява. Така е и със съдбата. Забрави Чечке. Какво казах — „забрави“? Не! Помни я и заради нея стани по-силен. Тогава, кой знае, може би всичко ще се промени. Но само тогава, когато станеш по-силен от всички, когато желанията ти бъдат закон за всички…
* * *
Кога и как багатур Илбарис си тръгна от дома на тептангра, той не си спомняше. Дойде на себе си чак на брега на морето. Осветени от луната, вълните леко се плискаха в брега, а после падна и звезда. „Чечке!“ Това беше всичко, което в тази минута можеше да каже Илбарис. И изведнъж разбра, че трябва да я види. Да я види сега, незабавно, каквото и да му струва. Но как? Посред нощ?
И явно, че отново силата на любовта го водеше по правилния път, защото се опомни чак пред Западната порта на двореца, пред стражите.
— Пуснете ме да мина!
— Багатуре, ювиги-ханът вече спи. Изчакай до утре.
— Трябва да видя Аппак.
— Тогава не си дошъл на правилното място, багатуре. Аппак с дъщеря си още вчера отиде в Киз-сарай.
Илбарис се обърна и отново закрачи към морето. Киз-сарай се намираше на самия бряг. Той вървеше, без да подбира пътя си. Искаше да види Чечке? Но кой ще го пусне при нея? Значи, трябва да измисли някакво оправдание. Защо каза името на Аппак? Трябваше да каже нещо. Но какво? В главата му изплуваха днешните разговори. Тептангра… Бат-Баян. Бат-Баян искаше да укрепи дружбата с хаган Юлуш от рода Ашина, най-големия враг на хан Кубрат. Ето какво трябваше да каже на Аппак. Тя няма да скрие нищо от хан Кубрат. Ще му каже, когато намери за добре. Само да влезе в Киз-сарай. Там охрана са воините утригури, Аппак не се доверява за охраната си на никого толкова, колкото на тях. Другите племена се обиждат, службата в двореца при хан Кубрат и Аппак е престижна, а и доходна работа: който иска да влезе при повелителя, не се скъпи, особено търговците, но и разбира се, молителите. Това го разбираха не само българите, а и самите утригури и служеха ревностно. Ще го пуснат ли при Аппак? А ако не?
Колкото повече приближаваше багатур Илбарис към Киз-сарай, толкова повече въпроси възникваха, въпроси, на които нямаше отговор. Ето го пред Аппак, казва й всичко. А после? Какво ще се случи с илхана, с тептангра? Те му се довериха, а той? Но какво ще се случи, ако замълчи? А ако тептангра проверяваше предаността му към ювиги-хана преди далечния поход?
Читать дальше