А след това се отправи към залата за пиршества. Тя бе съвсем скоро построена от ромейските майстори и хан Кубрат бе замислил да прилича на залата на василевса. Но освен приликите, имаше и различия: нещо степно, нещо варварско бяха внесли в оформлението българските майстори, които помагаха на гръцките и се учеха от тях на много неща. Тази разлика най-много се набиваше в очите на Йоан Фасиан, който вървеше след ювиги-хана и пристъпи прага рамо до рамо с преподобния Симеон. Като се огледа по-внимателно, Йоан разбра къде е разликата, която отначало го удиви, а после го и възхити: общата конфигурация на залата бе съхранена без изменение спрямо византийския образец, но стените бяха украсени по друг начин. С първобитна, покоряваща сила, нечия ръка бе извикала към живот тези животни, представени ту в могъщ скок, ту в стремителен бяг, приличен на полет; тези воини, слели се с конете си; целият този див свят извикваше в душата на философа някакво смутно безпокойство, подобно на тревога или даже на страх. От тези стенни живописи излизаше някакъв неуловим ритъм, но това не му пречеше да бъде ясно различим и човек можеше само да недоумява и да се чуди откъде ли е взел всичко художника — не опитния грък, учил с години, който цял живот е имал пред себе си изящни образци, а дивият степен чергар, когото в Рим и Цариград наричат с кратката и изразителна дума „скит“. Като нарушаваше приличието и все повече и повече се възхищаваше, Йоан Фасиан вървеше покрай стената на залата, покорен от фантазията и майсторството на никому неизвестния художник. Откъде е той, къде го е намерил хан Кубрат? И въобще, що за хора са българите?
Той щеше да върви и още, но преподобният Симеон го извика на масата. Като въздъхна, Йоан Фасиан се покори…
* * *
Като чувстваше, че вместо да утихва, в душата му все повече се разгаря обидата на оскърбеното от ювиги-хана светло божество Тангра, тептангра Ирсан напусна залата преди пирът да е завършил и излезе от двореца. Може би именно заради обидата, той не си отиде у дома, щом излезе извън портите, а се отправи към свещения курган, към могилата на предците, където преди поход българите принасяха в жертва животни и полагаха своите клетви! В душата на жреца цареше смут, покоят я бе напуснал, в този час той не изпитваше обичайната си увереност. Нима насмешките на ювиги-хана над него самия и над неговото божество бяха предизвикали съмнения? Не. Както и преди, той твърдо вярваше в могъществото на слънцето и в неоспоримата му власт над живите и мъртвите — и днес, и вчера, и години назад, и в годините на всички бъдещи поколения. И все пак… Все пак чувстваше необходимост да успокои тревогата в душата си, да поговори, да се посъветва с духовете на отдавна починалите прадеди, да им разкаже за обидата, да си осигури тяхната подкрепа. В дълбините на този курган лежаха останките на седем поколения от неговия род, погребани там редом с праха на велики ханове; когато настане времето му, ще легне в тази земя и той, Ирсан, върховния жрец на Тангра и кой знае дали няма да лежи редом с останките на хан Кубрат, когото смъртта също няма да отмине.
Може би тогава тептангра Ирсан ще напомни на ювиги-хана днешната обида. А може всичко да бъде иначе.
Защото много неща се променят в живота. Да вземем например самото погребение. Някога, преданията за това са се съхранили, в могилата на хан Кубрат задължително биха положили и жена му, конете му, оръжието му, робите му, различни съдове и украшения, голяма част от имуществото му. Сега всичко това е останало в миналото. Ето вече седем поколения, откакто в жертва на Тангра престанаха да принасят хора. Как се случи това, кой измени древния обичай? Никой не може да каже. Даже сам тептангра не помни. Сега човешките жертви са заменени с жертви на животни и риби; именно на този курган се пролива кръв, която пречиства хората от земните грехове и им осигурява застъпничеството и покровителството на Тангра. А ако става дума за живот и смърт — преди опасен поход например — щом се обръщаш за помощ към Тангра, освен жертвата задължително трябва да прободеш с кинжал пръста си и да дадеш на земята на кургана седем капки от собствената си кръв.
Хората се боят от промените, но когато промените се извършат, бързо свикват с тях. По своето време бащата на Ирсан, който също беше върховен жрец, заповяда да поставят на върха на кургана огромен камък. Този камък беше толкова голям, че за тази работа трябваха хиляда човека. И изсякоха в камъка свещените думи на заклинанията. Казано бе тогава, че камъкът и надписите върху него са сътворени специално за българите със силата и желанието на самото божество за следващите жертвоприношения. Сега никой не се съмнява, че огромният камък вечно се е намирал на върха на хълма и че руните са били винаги изсечени в него.
Читать дальше