Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

А на хан Кубрат толкова му бе нужен гръцкия огън! Винаги му е трябвал. Но сега му трябваше повече от когато и да било.

Само ако го притежаваше… О, тогава ювиги-ханът на българите знае как да се разпорежда с него. Ако има тази тайна, ще подчини на властта си всички тюрки, живеещи от Великата табгача стена на изток чак до река Тан и нямаше да има никой, който да се сравнява с него по мощ. Това особено се отнасяше до ненавистния род Ашина, на когото завинаги щеше да бъде отрязан пътя на запад. Този род е отколешен враг на хан Кубрат. А сега се носят и слухове, че последната издънка, Юлуш, дал дъщеря си за жена на могъщия шах на Хорезм и за рода Дуло отново се надигна извечната заплаха. Под слънцето няма място за двата рода, колкото и просторна да е степта. Родът Ашина трябва да преклони глава пред рода Дуло, пред него, хан Кубрат. Ето защо толкова му е нужен гръцкия огън и няма цена, която да не заплати за него повелителят на степните простори. Но дори и само на гърнетата с изпепеляващите съставки, изпратени като подарък, хан Кубрат би се зарадвал не по-малко, отколкото на сабите и ризниците, само че такива гърнета нямаше сред даровете.

Всички вече се налюбуваха на драгоценните подаръци, които наистина заслужаваха всяко възхищение, само тептангра Ирсан дори не се помръдна от мястото си, като с целия си вид показваше колко далеч се намира от всичко земно. Това не убягна от острия поглед на ювиги-хана; той разбра и причината за тази подчертана отдалеченост. Високо положение заемаше сред българите тептангра Ирсан и понякога на ювиги-ханът му се струваше, че жрецът поставя властта си даже над светската. Това беше смешно, но и опасно. Не трябваше да се допуска такова нещо. Всеки трябва да знае мястото си в света, дори и върховният жрец на Тангра.

И хан Кубрат вдигна ръка. Всички замряха.

— Виждам, че разговорът с гръцките гости не ти донесе удоволствие, тептангра Ирсан — каза той. — И подаръците на василевса дори не искаш да погледнеш. А те, съгласи се, заслужават да се видят. Дори и затова, че се харесаха на мен. И посланиците, и подаръците.

Ирсан, без да отвърне, гледаше с отсъстващ поглед право пред себе си.

— Сега ще разкажа едно предание — каза хан Кубрат. — Кучето подгонило лисицата и си казало: „Ето значи какво е да си най-силен сред всички на света.“ На което лисицата, въпреки че не й било до разговори, отвърнала: „Не твоята сила ти помогна, а моята слабост. Ако не вярваш — опитай да подгониш вълка.“. На теб, тептангра Ирсан, не ти харесаха гръцките подаръци и гръцките посланици. Не искаш ли да се опиташ да подгониш вълка…

Хан Кубрат се разсмя и всички около него също се разсмяха. Всички, освен тептангра Ирсан, който така стисна зъби, че челюстите му изпъкнаха. Не прави добре ювиги-ханът като се присмива над върховния си жрец пред гърците. На него, на хан Кубрат, всичко гръцко му харесва, ненапразно прекара той толкова години във Византия. И кой знае каква съдба го очакваше, ако вража стрела не бе намерила сърцето на хаган Органа; може би и досега щеше да командва един тюмен 13воини на далечната граница. И ето че сега, застанал начело на българите, си мисли, че е възможно да го унижава — него, тептангра — само заради това, че не се възхищава на гърците! Не, не е такъв тептангра Ирсан, не може да преглътне мълчаливо тази обида. На небето е Тангра, на земята е той — Ирсан! Така е било и така ще бъде.

И се изправи. Той също знаеше едно предание.

— Разкажи ни го, тептангра Ирсан.

— Преди да разкажа, позволи ми да отбележа, че в твоите думи аз забелязах обида към Тангра. На теб ти се струва, че гърците взеха превес в спора, но грешиш, ювиги-хане. Божествената сила на Тангра превишава не само тази на Исус Христос и Богородица, но и на всички богове по света.

— Обеща да разкажеш предание.

— Ето го. Кучето подгонило газела. Дълго тичали. Газелата рекла: „Не ти ли омръзна? Колкото и да тичаш, никога няма да ме стигнеш.“.

„Че защо?“ — обидило се кучето.

„Защото аз спасявам живота си, а ти тичаш след мен, за да угодиш на господаря си.“

И тептангра седна на мястото си. Никой не се засмя.

Присвитите очи на хан Кубрат внимателно изучаваха жреца.

— Разбрах какво искаше да кажеш, тептангра. Ще запомня преданието ти. А сега ни очакват на трапезата. Трябва да сядаме на масата; ненапразно предците на тураните са казали, че гневът прави гладния човек по-свиреп и от вълк.

При тези думи ханът се надигна в целия си огромен ръст. Златотъканият чапан го правеше да изглежда дори още по-висок, отколкото бе в действителност и в тази минута той приличаше на великан от приказките. Никой от хората наоколо не би се усъмнил, че силата и мощта си ювиги-ханът е получил непосредствено от самия Тангра — такава страшна решителност можеше да се прочете по лицето му. Споровете повече не го интересуваха, сякаш вече беше забравил за всички. Беше вече стъпил на разстланата под краката му рисова кожа, но изведнъж с бързо движение се наведе и вдигна сребърен поднос, върху който лежеше накит за глава, щедро украсен със скъпоценни камъни — обърна се към жена си, която стоеше на една крачка зад него и го положи на главата й. Младата жена бе толкова прекрасна с това украшение, че даже сдържаният протосинкел Симеон не можа да се стърпи и каза полугласно на философа: „Кълна се в господа, бога наш, че тя прилича на светата дева Мария…“. Острият слух на хан Кубрат улови тези думи и ги запомни, както запомняше всичко, което някога бе чул.