Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

Като седеше на кургана върху жертвения камък, тептангра Ирсан чувстваше как това място го пречиства от всичко лошо, как прояснява мислите му и укрепва духа му. И той падна на колене пред свещения камък. В този миг от тъмнината се появи ярка, сякаш разчупена на две, луна, и тептангра сметна това за добър знак, тъй като пратеничката на слънцето е луната и само силата на Тангра й позволява да свети нощем. Тангра бе готов да изслуша това, което искаше да му каже жрецът и му даваше знак. И, притискайки чело към каменния завет, тептангра говореше за това, което от толкова време не му даваше покой.

„О, Тангра, велики Тангра, спасителю мой, сила на света, към теб се обръщам с молбата си, към теб и към духа на моите предци, които са погребани в този курган, към всички прадеди на българите се обръщам за подкрепа и помощ, обръщам се с молба да върнете разума на хан Кубрат, обръщам се с молба да отвърнете взора му от неправедната гръцка вяра, да отвърнете взора му от самите гърци, да си идат те, да се връщат там, откъдето са дошли, и да не смущават ума и сърцето на повелителя на българите със своите разговори! Направи така, както те моля, о, велики Тангра, така се обръщам аз към теб, твоята сянка на земята, твоят посланик и жрец. Направи, както те моля и ми дай знак, че е достигнала молбата ми до теб и че си разбрал обърканите ми слова!…“

И се случи… Земята потрепери като жива, разлюля се свещеният камък и вселената наоколо се изпълни със страшен, могъщ глух шум; земята заприлича на древното чудовище от старите предания, наречено аждах 16. Велик страх обхвана душата на тептангра, който никога до сега не бе чувал нищо подобно на света. А когато жрецът дойде на себе си, той разбра, че това беше знакът. Повдигна глава към небето, видя, че и в небето всичко се люлее — и самото небе, и звездите по него, и счупената на две луна. И падна тептангра по лице, почти изгубил съзнание, тъй като знакът, даден му от божеството, беше също така и предупреждение за самия него — разбра тептангра Ирсан защо Тангра не бе доволен от жреца си. И сега, лежейки на земята, прострян в подножието на свещения камък, тептангра замоли за прошка божеството, прошка за това, че не вярваше с всички сили, че понякога допускаше в душата си съмнения, че се осмели да сравнява — та дори само в душата си — силата на Тангра с другите богове.

„О, Тангра, светъл образ, страшна сила, баща на моите бащи и майка на моите майки, о, владетелю на земята и небето, прародителю на всички води и морета, о, вечни господарю на човешките съдби, прости ми и не ме лишавай от милостта си, разреши ми да ти служа до края на дните си!…“

Така говореше, така заклинаше божеството тептангра Ирсан. А след това, събирайки последни сили, се отправи към дома си. И първите думи на изплашения роб, който пресрещна Ирсан, бяха: „Чудо! Случи се чудо, господарю! Разтвори се земята и пропадна в нея сандаловото дърво у дома, а домът остана невредим. Това е знак от Тангра, господарю!“

Тогава тептангра Ирсан разбра, че всичко се бе случило наистина, не му се бе сторило, че милостта на Тангра му се явява чрез очите на този роб. И той освободи роба, дари му свободата, тъй като сега и върху него се простираше милостта на Тангра и въпреки че вече бившият роб остана в дома, всички се обръщаха към него по име.

Тептангра не си спомняше как заспа в тази нощ. Не помнеше как легна в ложето си, кой го е съблякъл, какво е ставало наоколо и проспа целия ден, цялата следваща нощ и едва на втората сутрин се събуди.

Денят беше ясен и розов. Нещо се беше променило наоколо, но какво — тептангра дълго не можа да разбере. А след това видя розовият цвят. Той бе изменил всичко. Всичко беше розово — дърветата, домът, цветята и робите, които го чакаха в двора. Някога, много отдавна, с него пак се беше случило такова нещо. Много, много отдавна, когато той беше още съвсем млад и изпълнен със сили, изпълнен с надежда. Зад прозореца пееше славей, но след няколко тихи стъпки по килима той млъкна, за да започне пак песента си в настъпилата тишина. Кога се бе случило това? Това розово утро и славеят? Или му се беше сторило — и сега, и тогава? Нещо стисна сърцето му и той си спомни. Това бе денят, в който той бягаше след Ания и не можа да я стигне и тя се остави на Саклаб, верния кавхан на хан Кубрат. От тогава в живота на тептангра повече не се бе появявал розов ден. Защото животът е борба и само в приказките е розов. Това му го каза баща му малко преди смъртта си. Животът е борба. Трябва да се готвиш за нея. И тогава силата на Тангра няма да допусне гръцката вяра да се настани по земите на Тангра…