Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

Така че въобще, въобще не е случайно, че сред посланиците във Фанагория се оказаха този път философът Йоан Фасиан и преподобният Симеон. Такава беше волята на василевса, такива бяха далечните му замисли. Познаваше и върху себе си беше изпитал императорът сладкогласната, обезоръжаваща прелест на гласа на Фасиан: ще свикне, няма да иска да се раздели с философа хан Кубрат, който още във Византия проявяваше склонност към философията. Всичко е в неговите ръце, в ръцете на хана. Варварите, прекланящи се пред слънцето или както още го наричат, Тангра, бързо ще се обърнат към пресветлия Христов лик благодарение на пламенния фанатизъм на протосинкел Симеон, който преодоля дори духовната леност на недодяланите готи. Само да успее да склони Йоан Фасиан владетеля на Велика България да обърне взора си към светлината на истинската религия и след него ще тръгнат от всички страни, както овце след водача си, всички тюркути 20, доверчиви въпреки цялата си свирепост.

Ако някой въобще е способен на такъв подвиг, то това е Йоан Фасиан. Как владее словото този човек, как си играе с мислите, как пленява с богати интонации, подчертаващи това или онова значение на казаното или на неизказаното! Императрица Мартина, която не беше равнодушна към реториката, оставаше без ума и дума от словата на Йоан и ако василевсът не знаеше със сигурност, че в залеза на своята необикновена женска красота тя беше отдала сърцето си на Константин, сина на посланика Теофан, той щеше да я ревнува именно от Йоан Фасиан.

Добре е човек да бъде мъдър! Василевсът изпрати във Фанагория и Константин, и философа. А за Юстиниан, сина на василевса и Мартина, вече беше намерен друг учител, който не отстъпваше на Константин по знания, но за разлика от него бе изключително грозен. И нека никога повече да не произнася императрицата в съня си, както до неотдавна, името на Константин, не е той до нея и с това се сложи край на слуховете и клюките. И колкото и да се противи владетелят на Велика България на медния говор на Йоан Фасиан и на непризнаващия пречки и прегради в службата си на Христос протосинкел Симеон, рано или късно — император Ираклий, разбира се, предпочиташе да е „рано“ — тези двамата ще въведат хан Кубрат, а с него и безчислените варварски орди, в лоното на истинската вяра. И тогава Фанагория отново ще стане, както някога, гръцки град и още повече ще се разширят границите на империята, а нощите и дните на император Ираклий ще станат по-спокойни.

Рано или късно това ще се случи. Дали ще е при Хан Кубрат или при някой друг, но езичниците ще бъдат кръстени и присъединени към Византия, тъй като такъв е пътят, предначертан на човечеството. Не е лек този път, каквото и да се казва, особено в онзи момент, в който е нужно да се направи първата крачка, но след това ще стане по-леко. Всичко ново и непривично се възприема с недоверие, за привикването е нужно време. Няма да им е лесно на философа и на свещенослужителя, но нима е леко на който и да е един от нас, изпълняващите дълга си на тази земя?

Не е леко.

Император Диоклециан 21не прие християнството и с това, според император Ираклий, изпусна шанса си да остане в историята. Още повече, че той всячески преследваше привържениците на правата вяра, отдавайки преимущество на старите римски богове. Това бе престъпно, недопустимо заблуждение за човек, стоящ начело на държавата. И все пак божият син победи римския езичник. След Диоклециан, който, трябва да се признае, основа Източен Рим, Византия, империята бе оглавена от Констанций Хлор 22, чийто син, Константин 23, обяви Христос за новия бог. И тъкмо навреме: при последния езичник, Диоклециан, Римската империя отслабна в сравнение с времената на Цезар и Август и никакви гъски 24не можеха вече да я спасят. Само новата вяра можеше да влее нова кръв в нейните уморени вени.

Което се случи в действителност.

Сега настана времето на покръстването на варварите. И един от първите кандидати за приобщаване към бъдещото вечно блаженство беше Велика България.

Имаше и още една причина да се бърза — арабите. До съвсем скоро те бяха разединени и следователно въобще не бяха опасни, но изведнъж попаднаха под влиянието на току-що родилата се и съвършено безсмислена доктрина на някой си Мохамед, обявяващ сам себе си за пророк на Аллаха. Но това не попречи на новото суеверие да се окаже, както всеки плевел, поразително жизнеспособно — до такава степен, че мохамеданите, така те наричаха сами себе си, дръзновено нападнаха няколко крепости, охраняващи границите на империята, недвусмислено заявявайки своето съществуване преди всичко като военна сила. Все повече нарастващият и все по-многолюден поток на обръщащите се към мюсюлманството араби се устреми на изток и достигна опасните предели на Хазарско море, което коства на империята значителни неприятности. В толкова отговорно време обръщането на българите, които стояха като могъщ аванпост на империята на североизток, към християнството придоби важно, дори първостепенно значение.