Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

Философът мълчаливо наблюдаваше жреца на слънчевия култ, който бе изпълнен със задоволство от думите си. Ето значи, какво било да се намираш във варварски грях, да подчиняваш най-удивителния инструмент на познанието — разума — на тъмни и остарели суеверия.

— Ти може би щеше да си прав, жрецо на Тангра, ако беше вярно, че цялата вселена завършва със слънчевия диск. Но това не е така. Още древните са се досещали, че вселената е необозримо повече от това, което може да обхване нашият поглед. Тя събира в себе си и видимото, и невидимото; тази вселена, за която ние знаем само, че няма нито начало, нито край, събира в себе си хиляди и хиляди слънца, и небеса, и луни, и звезди, и всичко, което можем само да си представяме. В това число сме и ние, хората, надарени с любознателен разум, който постига необятността на вселената и по това се отличава от растенията и животните, които не знаят тайната на своя произход и не се замислят над нея. И ако търсим мястото на злото, то наистина изцяло можем да го намерим в душата на човека, но само ако смятаме, че то — злото, е единствената разлика между нас и останалите живи твари. Ти говориш за Тангра. Но по чия воля е възникнало това светило? Замислял ли си се над това? А нали си съгласен, че създателят винаги стои над своите създания? Всичко това се опитва да познае разумът и единствено той може да събере в себе си всичко — и слънцето, и вселената. Земна пръст и прах е синът Адамов пред лицето на вселената, но душата му е огромно страшно чудовище, наречено Левиатан, затова няма граници разумът човешки, и няма такива пространства, които да не може да овладее. Такава е душата на всеки човек, велики хане, и твоята, и на последния твой роб, и затова всички вие се отнасяте към един и същ човешки род.

— А самият ти, философе?

— И аз, велики хане, последният от неразумните и нисши разуми в целия свят, тъй като колкото повече знания получавам, само се увеличава представата ми за собственото ми нищожество.

Хан Кубрат замислено поглаждаше брадата си. Умен човек е изпратил византийският император. Добре е, че дойде тук.

— Благодаря ти, философе — каза ювиги-ханът. — Ти ни разказа много интересни неща. А сега кажи, ако знаеш: какво означават скръбта, жалостта, любовта, ревността, мъката, страхът, тъгата и яростта, които живеят в човешката душа?

— Това, за което питаш ти, велики хане, ни приближава към най-великото познание от тайните на мирозданието, а именно към отговора на въпроса какво е това божие творение, което се нарича човек. Ако ти кажа, че зная отговора на този въпрос, с право ще ме наречеш лъжец, защото този отговор никому не е известен. Но ще се опитам да ти отговоря според силите си, не ме кори, ако тези сили се окажат слаби и недостатъчни. Според мен, велики хане, скръбта е неразумно страдание на душата; неразумно, тъй като невинаги човек може да го управлява. Жалостта е съчувствие към чуждото незаслужено страдание. Любовта е желание, предизвикано от красотата. Ревността е яд от това, че предмет, който желаеш да имаш, всъщност принадлежи на друг. Мъката е скръб, сведена към земята. Горестта всъщност е болезнена скръб. Яростта прилича на неуправляем див кон и предизвиква необуздан гняв…

След всеки отговор хан Кубрат кимваше в знак на съгласие. Наистина е удивително удоволствието, което се получава от разговора с умен човек, то може да се сравни само с победата, удържана в битка. През цялото време, докато ювиги-ханът задаваше своите въпроси, а гръцкият философ им отговаряше, нито един звук не наруши тишината, никой не мръдна или не се прокашля, тъй като първото би означавало неуважение към ювиги-хана, а второто, че човек иска да му се обърне внимание или да му се даде думата. Мнозина нищо не разбираха от словата на Йоан Фасиан, но тези, които разбраха, съжалиха, че на този грък му бе разрешено да говори толкова дълго. Най-пръв сред съжаляващите навярно бе тептангра Ирсан. Ето че отсега нататък сред българите ще има човек, който не отстъпва на него, на Ирсан, по красноречие, а също, изглежда, и по хитрост. Ненапразно, чувстваше тептангра, не, неслучайно император Ираклий е изпратил във Фанагория този Фасиан; сега този грък ще тегли зажаднелия за умни разговори ювиги-хан към своя бряг.

Опасни хора са гърците и разнообразните им знания са не по-малко опасни.

Преди много години се бе случило тептангра да се срещне с византийците — онзи път, когато хан Кубрат беше ранен в случайно стълкновение с аварите. Най-добрият табиб 12лекуваше Кубрат с билки и треви, а тептангра, който тогава още не беше стар, отпъждаше с най-могъщите си заклинания злите духове от повелителя на българите. Но не помогнаха тревите и не подействаха заклинанията. Тогава кавхан Саклаб доведе до постелята на болния ювиги-хан гръцки лекар. Пред очите на жреца, оскърбен от оказаното му недоверие, гъркът проми раната, която беше започнала да загноява, с някаква подозрителна тъмнокафява течност, направи превръзка, а след това даде на хан Кубрат да пие същата течност през два часа в продължение на два дни. И сега още, след толкова години, тептангра можеше да си спомни тръпчивата миризма на тази отвара, от която тогава, за пръв път от дни, хан Кубрат почувства облекчение и спокойно заспа. След това раната престана да се пълни с гной, изсъхна и се покри с нежна розова коричка. Скоро хан Кубрат се вдигна на крака и щедро надари и гърка, и табиба, и между впрочем и самия тептангра, забрави и за раната, и за изчезналия някъде грък-изцелител, кланящ се на Асклепий. Изглеждаше, че е забравил. Но точно оттогава хан Кубрат разглеждаше вече не само гръцките храмове, но когато се случеше да влезе в дом на гръцки търговец, дълго стоеше до иконите с изображенията на Богородица и Исус Христос и внимателно изслушваше това, което гърците обясняваха. И въпреки че Ирсан, върховният жрец на Тангра, не можеше в нищо да упрекне хан Кубрат, който както и преди се покланяше на Бога Слънце, страхът за вярата на предците започна да се прокрадва в душата му — ами ако повярва ювиги-ханът на лукавите думи на гръцките нечестивци и смени вярата на бащите! Какво ще стане тогава?