Мусагит Хабибулин: Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

Протосинкелът можеше да възрази и на повелителя на българите, но преподобният Симеон бе надарен не само с дълбоки знания за небесното и божественото, а и за земното. Да се спори с господарите на земната власт е възможно, но до определена граница. Сега тази граница бе начертана от последните думи на ювиги-хана. Както казват тези варвари: „В ръката на владетеля има жезъл, в сърцето му — меч.“. Който му противоречи може и да спечели, може и да загуби, но този, който овреме замълчи и отстъпи, е по-вероятно да спечели, и то неведнъж. Затова преподобният Симеон само разпери ръце, признавайки на хана правото на последната дума, и с поглед предаде нишката на разговора на Йоан Фасиан. Там, където духовното лице завършва спора, той може да бъде продължен от философа с други средства в името на славата господна. Йоан Фасиан погледна в очите повелителя на тукашните варвари и, улавяйки нещо видно само за него, бавно се надигна.

— Велики хане — така започна Фасиан, полузатворил очи, сякаш се вслушваше в собствените си думи. — Велики хане. Аз не възнамерявам да се намесвам в учените спорове за това кой е истинският бог и къде цари заблуждение. Не възнамерявам да разсъждавам за това кой от двата бога е по-силен и на кого разумът ще отдаде преимущество пред другите богове…

Фасиан говореше все така, без да бърза и дори самият Кубрат беше удивен как гъркът говореше тюркски без никакъв акцент.

— Древните са ни завещали златно правило: това, което искаш да скриеш от врага си, първо скрий от приятеля си. А защо?

Кубрат му направи знак да продължи.

— Може би жрецът на Тангра ще знае отговора? — попита гъркът.

Ирсан измърмори от мястото си, че враговете и приятелите всъщност са едно и също нещо.

— Правилно казва тептангра, явно е, че умните мисли са му дарени от божеството — каза Фасиан. — Правилно. Врагът по всяко време може да ти стане приятел, а приятелят враг, защото няма нищо вечно на земята. Нищо. Освен тайната.

— Да — каза хан Кубрат. — Да.

— Радвам се, повелителю на Велика България, че си съгласен с мен. Защото именно тайната влече мъжа към жената и в този си образ лежи в основата на мирозданието. И към което и да е друго проявление на бога ни влече именно тайната, а това не е нищо друго, освен свидетелство за неговата вечна мъдрост.

— Добре говориш за това, философе — промълви ювиги-ханът, като поглаждаше дългата си брада — знак за добро разположение на духа. — Но какво е нужно, за да се овладее тайната, която бог крие от хората?

— Той я крие, но същевременно иска тя да бъде разгадана от хората, велики хане. Ти знаеш: вратата се отваря с ключ, тайната е постижима за този, който владее истината. А ключът към истината е знанието. А знанието се открива на този, който притежава любознателен ум и светла душа, изпълнен е с прилежност и вяра.

— Как да се определи дали човек е умен и притежава знания?

— Качеството на едно гърне се определя по звъна му, велики хане. Умът на човек е най-важното му достойнство.

— Кажи ми, философе, все пак, какво мислиш за боговете? За който и да е бог, който признаваш за такъв? За вашия, гръцкия, или за нашия, Тангра…

— Ще ти кажа, велики хане, откровено — за мен бог не е нито Тангра, нито Исус Христос. Не знам къде е тяхното място — на земята или на небесата. Аз самият съм убеден, че единственият бог, който заслужава преклонение, е разумът и той се намира в самите нас, в нашите души. Храмовете, които хората издигат на другите богове, се нуждаят от позлата, храмът на разума всеки човек издига сред безбрежния океан на истината.

Хан Кубрат въпросително погледна към тептангра Ирсан.

— Какъв е този разум, за който говориш, философе? — сприхаво рече жрецът. — Божеството трябва да е осезаемо. Животворни са лъчите на слънцето и въпреки че облаците могат да ги скрият, самите облаци са нужни, тъй като рано или късно те се разсейват, напояват земята с влага, а след това със силата на Тангра всичко в природата започва да цъфти, да расте и да се множи. И това е добро, на което ни учи Тангра. Ако хората следват природата, която не познава ни доброто, ни злото, то мир и разцвет ще живеят на земята под слънчевите лъчи. Ти говориш за душата. Но какво е душата? Не е ли мястото, от което извира реката на злото, тъй като душата е присъща само на човека и злото е присъщо само на човека. Не означава ли това, че и злото, и душата, където по твоите думи се намира бога, са едно и също?

Като изрече това, тептангра гордо се изправи и поглади златната емблема на слънцето върху гърдите си.