Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

— Алцек, брате… Кажи само една дума и аз… ти отново ще се озовеш във Фанагория. Отново ще си бъдеш у дома. Поискаш ли, ще живееш така, както живеят братята ти, не искаш ли, заедно с учителя Константин ще откриеш нова школа, където ще отидат да се учат децата на българите.

Но нищо не се промени в неподвижното лице на младия илхан. Той само сухо преглътна, но когато отново заговори, гласът му беше все така равен и спокойно можеше да принадлежи и на статуя:

— Знаеш, буйтуре, че моят баща вече разпредели пасбищата между братята ми и аз съм доволен, че не ми остави нищо. Тъй като този живот е мимолетен, единственият вечен живот ни чака след смъртта и само той трябва да занимава нашите мисли. А Чечке… ако този бог поиска, Чечке скоро ще се озове тук и аз ще я видя.

Не, това не беше Алцек. И не говореше той. Говореше не младостта, която кара покрития с пяна кон да се носи сред умопомрачаващия аромат на безграничната степ, говореше старческата мъдрост на овехтелите от времето пергаменти. Говореше старецът, чийто глас, разнесъл се иззад гърба на Илбарис, го накара да подскочи.

— Александре — проговори този глас, скрибуцащ като несмазано колело на каруца, — Александре, сложи тези книги на горната полица на седмия шкаф…

— Да, свети отче — отвърна покорно Алцек и се обърна, но Илбарис го спря, като го хвана за ръкава.

— Алцек, спри! Какво право има той да ти заповядва? Та ти си илхан, син на хан Кубрат…

Вместо Алцек отвърна старецът:

— И висшият, и низшият са еднакво нищожни пред лицето на вечността и на бога, воине. Единствено божията мъдрост и вярата в неговото неизлечимо милосърдие са способни да преживеят вековете. И едното, и другото са въплътени в тези книги. Затова синът на българския хан не уронва достойнството си, като се докосва до тези творения на човешки ръце, които обаче съхраняват божия дух. Направи каквото ти казах, Александре.

— Алцек, не го прави…

— Буйтуре… аз не съм Алцек… раб божи Александър, това съм аз. Прощавай.

— Не, Алцек, не. Ти не си раб божи. Ти си илхан. Илхан! А аз съм твой брат, не буйтур, не, аз просто съм твоят брат Илбарис. Помниш ли как обичаше да ме яздиш на конче? Помниш ли? Как по-големите ти братя те качваха на коня и заедно отивахте в степта? Те всички те обичат, Алцек. И аз…

— Хей, воине… — старецът дръпна Илбарис за ръкава, лицето му вече не излъчваше спокойствие. — Остави моят възпитаник, воине. По волята на император Ираклий той ми е даден да го обучавам и вашите диви нрави са му чужди. Върви си оттук, или ще извикам стражата.

— Ще извикаш стражата? — Илбарис злобно се разсмя и положи ръка на пояса си, където висеше кинжалът. — Та ти, кълна се в Тангра, няма да успееш да отвориш уста и аз вече ще съм прерязал гърлото ти. Не ме ядосвай, свети отче, или твоят бог няма да успее да ти помогне, когато вече застанеш пред него с моя помощ… Алцек, опомни се. Кажи една дума и аз ще отида при императора. Татко му изпрати богати подаръци, той потвърди, че ще защитава северната граница на империята от враговете. Императорът няма да посмее да ми откаже тази молба.

Но Алцек… Алцек отстъпи една крачка назад и каза едва чуто, без да вдига поглед:

— Не, буйтуре… не. С бога и със смирението на сърцето си те моля да не правиш това. Аз… аз тук съм щастлив. Сред христовите братя ще намеря завинаги смисъла на своя живот.

Незнайно откъде се появи Агасике, дали бе чул целия разговор или не, но се приближи към стареца и положи в ръката му ярко блестяща златна монета — солид:

— Свети отче! Приеми скромната лепта за увеличаване на богатствата на нашата благословена църква…

Старецът кротко го прекръсти:

— Не отслабва ръката на даващия, сине мой.

В това време Алцек изчезна зад тежката завеса. Внезапно Илбарис почувства, че се задушава. Сред тези свитъци, ръкописи и пергаменти, този прах и тлен, нямаше какво да се диша.

— Изведи ме оттук, уста Агасике…

Денис вече стоеше под слънцето на изхода на библиотеката и по вида му можеше да се предположи, че не е стигнал по-далеч от първата стая.

— Е, как е, буйтуре?

Илбарис само махна с ръка. Пред очите му все още стоеше Алцек… „Александър“. Какво се нарече сам? Раб божи?

— Не тъгувай, буйтуре. Виж какъв ден само. Ако знаех, че няма да се обидиш, щях да отида ей сега на едно местенце, където намерих най-доброто вино на света. А може да отидем двамата?

Илбарис усети как Агасике побутна предупредително ръката му.

— Не, Денисе — каза той. — Иди сам. Само не забравяй, че не си гребец, когото са пуснали на свобода, а кормчия и все още имаш кораб, който трябва да върнеш обратно.