Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

— Още?…

— Хубаво де, прави каквото знаеш, Денисе…

— Ето така обичам, буйтуре…

Звъннаха чашите в наздравица… Скоро на Илбарис му стана горещо. Приближи се до прозореца, дръпна бронзовата дръжка и свежият нощен въздух нахлу в стаята, копринените завеси на прозорците се издуха и заприличаха на платна.

— Ей, буйтуре! Това е нашият кораб… ние с тебе плаваме… плаваме обратно към дома. Да върви по дяволите всичко по света… Сега… само да напълним чашите… да принесем благодарствени молитви на боговете.

— К-какви богове, Денисе? Повярвай… има само един бог, истинският…

— Така е, буйтуре. И той се казва… забравих… казва се Перун. Да, точно така, истинският бог. Аз поведох към него Егина… и там…

— Не. Не говори, не искам да слушам какво си правил там с твоята Егина. Истинският бог е Тангра! Повярвай. Нашият тептангра, Ирсан, ме е учил, че друг няма. Че останалите… останалите богове — това също е Тангра… само че се наричат по друг начин. Н-не спори, Денисе. Аз… сега, аз всичко ще ти разкажа и ти също ще повярваш в Тангра. Имало някога Ану, да, тя била до Тангра. А след това остаряла и дала земята и небето на сина си. Слушаш ли?

— Н-не говори… нищо не ми казвай, братко Илбарисе, аз за теб живота си ще дам. А Егина… когато съблякох от нея дрехата й и да я видя… тогава се заклех в Перун…

— Тангра, Денисе. Повярвай. Само Тангра.

Денис вече наливаше виното в чашата и по масата.

— А моят Перун? Не обиждай моя бог, Илбарисе. Не, кажи ми… кажи, братко… Толкова богове. Ако всеки ден пием за един от тях, никога… никога няма да изтрезнеем. Не, не спори. Нека да преброим. Моят Перун… добър бог е той. Твоят Тангра.

— Този… който евреите… Христос…

— А Чалбай? Илбарисе, ти сам каза, че Чалбай се кланял… не помня на какво. На коня?

— Не, Денисе. Чалбай се кланяше на кучешка глава.

— А конете?

— Това бяха угрите. Там при тях едни се покланят на коня, други — на мечката.

— Ето, виждаш ли. А още… още има русалки. Те… те имат такава… опашка. Но пък тук… и така… всичко е наред. Като при всяка жена. Те нощем… в реката. Ако човек е съгрешил, го подмамват… подмамват. Във водата. Не само при венедите. При поляните също. Във водата.

— Тогава… тогава мен също ще ме вземат русалките, Денисе.

— Илбарисе, братко…

— Ще ме вземат. Защото аз… защото аз съм грешен… Съгреших. Аз съгреших, Денисе.

— Илбарисе, буйтуре… аз за теб… не се боя. Ние с теб… Къде тръгна, братко…

Илбарис с огромно усилие се застави да се изправи. Чувството бе удивително — всичко беше нестабилно и се люлееше. Всичко плаваше, преобръщаше се, заплашваше да изчезне, особено подът под краката му. Той направи няколко крачки и рухна в леглото си. Приповдигна се и седна. Огледа се наоколо. Денис се бе подпрял на стената и надигаше гърлото на пустата делва. Илбарис му каза:

— Учителят Константин… ми каза: „Не е грях да обичаш. Грях е да не обичаш…“. Чуваш ли, Денисе. Грях е да не обичаш. Той каза… каза, че гърците… даже имат богиня… на любовта… родила се е от пяната… И също ми каза, че Чечке… че тя прилича на нея… на Афродита…

Зад стената на стаята, в която всичко отлично се чуваше, един прилежен човек делово записваше всяка произнесена дума. Като записа „Афродита“, той замря, очаквайки продължението, но такова не дойде. Тогава погледна в специално отверстие. Един от събеседниците лежеше ничком на леглото, другият седеше на пода, подпрян на стената.

Устните на човека се изкривиха презрително. „Варвари“ — промърмори той нечуто. За всеки случай почака още малко, но можеше и да не го прави. После прибра записките си и тръгна да ги разшифрова… Не по-късно от утрото на следващия ден тези записи трябваше да лежат на масата на друнгария 59на виглата 60, човека, който трябваше да знае всичко, за което се говори в империята.

И който го знаеше.

Защото в империята имаше много прилежни хора. С това беше силна тя…

На следващия ден — те едва бяха успели да дойдат на себе си — се появи уста Агасике — весел, доволен, оживен. Вчера императорът го изслуша, внимателно разгледа картата и остана доволен, дори разреши да му целуне ръката. А днес сутринта тази целувка и похвалата на императора придобиха веществено въплъщение, след като Агасике посети ковчежника; а освен това той, както, впрочем, и зетя му, и, разбира се, Илбарис, бяха канени на императорската трапеза. От такъв успех и такава чест можеше да се замае всяка глава. Затова и Агасике изглеждаше така, сякаш вчера заедно с Илбарис и Денис бе третият в неравната битка с виното в делвите.