Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

Илбарис никога до сега не бе пил повече от една чаша вино: не го обичаше. Сега разбра, че понякога опиянението дава известно чувство за свобода, когато можеш просто да махнеш с ръка на всичко и да не се замисляш за нищо. Може би именно заради това толкова много хора обичат да се забравят с виното…

— Илбарисе…

Денис вече за втори път го викаше по име.

— Илбарисе, братко…

Денис, изглежда, беше точно от тези, от които виното отмиваше всяка грижа. Лицето му бе почервеняло, думите му се заваляха. Но това изобщо не го смущаваше, както, впрочем, никога не бе смущавало никой от пиещите.

— Чуй, братко… Как мислиш… как мислиш, къде е сега тъстът ми… Агасике?…

Илбарис отвърна, без да се обръща:

— Не знам. Не знам, Денисе. Трябва да си е отишъл у дома?

— У дома? — Денис се разсмя. — „У дома“… Не отиде у дома си, а при императора.

— При императора ли? Какво говориш, Денисе!

— Говоря каквото си е.

— За какво? Знаеш ли?

— Досещам се. Разказва му какво е узнал за десетте години, през които е живял във Фанагория.

Гневът в Илбарис се бореше с опиянението.

— Куче… предател…

Денис наливаше поредната, коя ли по ред, чаша.

— Е, братко, не се горещи. Той само изпълнява дълга си пред императора. Всички така правят, всички гърци. Всеки грък във Фанагория е шпионин на василевса. Ти какво, наистина ли не знаеше? Това при тях се нарича патриотизъм. Любов към отечеството. Защо искаш тъстът ми да обича родината си по-малко от другите гърци?

— Но ти каза… Егина ти е казала, че Агасике обича само златото…

— Егина… Да. Каза ми. И каза истината. Защото ковчежникът на императора щедро се отплаща за любовта към отечеството. Ето и сега, след разговора с Ираклий, с василевса, моят тъст ще получи… ще получи…

— Мръсно псе…

Денис внимателно си наля поредната чаша.

— Хайде, братко, не се пали. Тъстът ми… Агасике… той няма да ни предаде. Той обича… обича да получава. Злато, сребро, мед. А ти не се стискай… не се скъпи. И тогава… всичко ще е добре. А императорът… той също… той иска всичко да знае. Какво къде се върши… за какво говорят навсякъде по света: на север, на юг, на запад… Седни тука до мене. Да забравим за всичко. Виното… тази божествена напитка. Пий и всичко забрави.

— Кажи… кажи, Денисе… твоят тъст навярно ще поиска ти и Егина, рано или късно, да се преместите тук?

Денис пияно се усмихна самодоволно.

— „Ще поиска“? Това… това, братко, ще го видим. Той може и да поиска. А аз… аз няма да поискам.

— Но сега ти си кръстен… тук са твоите едноверци…

— Кръстен? — Денис измъкна кръста от пазвата си. — Този… тази кокоша кълка? Това парче бронз? Плюя на него. Моите предци са вярвали в Перун, когато на света още не е имало никакъв Христос. Аз… нищо не искам да кажа против него, той е бил евреин. Чух, че древните ромеи са го разпънали на кръст. Това, навярно, е било много тежко, Илбарисе, да умреш на кръста, не споря. Жал ми е за него. Но защо, братко, кажи ми, аз трябва да се покланям на този евреин? Гръм да ме убие, не разбирам. А ти разбираш ли?

— Аз вярвам в Тангра, Денисе.

— А аз — в Перун. И толкова. И не го сменям за никого. Хайде, братко, да пием… сърцето ми се облива в кръв, като те гледам. Седиш и не пиеш… а имаме още две пълни кани с вино. Знаеш ли какво вино е тава? А… не знаеш ти, не знаеш. Ще ти кажа това е хиоско вино. Най-силното. Не, само помириши какъв аромат! Когато пиеш, сякаш миришеш цветя, а в устата ти е сладко. А след това краката не те слушат и главата ти се върти. И моята Егина е такава. Сладка, благоуханна… Започна ли да я прегръщам, главата ми се замайва, не ми минава. Тя е ненаситна… нищо не й достига… Може би е вълшебница? Навярно ме е омагьосала. При вас, българите, има ли магьосници? Ние имаме. Аз познавах една. Може така да стори, че някой да се влюби в теб… до смърт. Или ти сам да се влюбиш… И никой тогава не може да ви раздели… А силата си тези магьосници получават направо от бога. Знаят древни заклинания и молитви… Е, хайде де, пий, братко…

Илбарис махна с ръка:

— Добре, наливай!

Виното ухаеше на цветя и беше гъсто и тръпчиво. Във всяка кана имаше различно вино, едно от друго по-добро.

А може би Денис кормчията, който така неочаквано се обяви за негов брат, е прав — нищо не трябва да се отлага, всичко трябва да се направи сега, докато си жив, докато си млад и още имаш и желание, и сили… Чечке… последната им среща… това, което направиха… за което Илбарис може да си навлече гнева на Тангра и суровото наказание на хан Кубрат…