— Първо го глътни, Денисе.
Кормчия задъвка, челюстите му бързо се задвижиха, след това надигна чашата и най-накрая шумно въздъхна:
— Уф-ф-ф! Буйтуре, какъв живот само, а! Не знам хановете как се хранят, но ако бях хан, не бих пожелал нищо по-добро. Ето как трябва да се живее, буйтуре. Не искаш ли да ядеш така всеки ден?
— А ти, Денисе?
— Аз? Мен не биха могли от масата да ме вдигнат.
— Тогава теб никой кораб няма да те вземе. А и през вратата нямаше да можеш да минаваш.
Денис се усмихна.
— Ако можех да ям така всеки ден, за какво ми е да излизам през вратата? Така бих си седял чак до смъртта си на масата.
— А Егина?
Денис мигом посърна.
— Егина… Къде ли е сега, какво ли прави? Егина… Трябва да пия за нейно здраве.
И се пресегна за делвата. Илбарис го спря.
— Почакай малко, Денисе. Виното няма да ти избяга.
Кормчията поклати глава:
— Не ме спирай, братко. Всичко ще отмине. Всичко, което не направиш веднага, отминава. Затова никога не трябва да се отлага изпълняването на което и да е желание.
— И въпреки това почакай. Нужен ми е твоят съвет.
— Колкото повече пия, Илбарисе, мой кръвни братко, толкова по-добър съвет ще ти дам, повярвай ми.
Българинът се усмихна неволно:
— Е, тогава трябва да изпиеш до дъно делвата. Трябва ми най-добрият съвет.
Едва тогава Денис, не без съжаление, остави чашата.
— Казвай, братко.
Воинът помълча, докато събираше мислите си. Събираше ги… защото от няколко чаши с вино те странно се разбягаха из главата му, а това му се случваше за пръв път.
— Кажи ми, Денисе… кажи… как мислиш, мога ли да се доверя на тъста ти?
— На добрия стар Агасике? За какво ти е да му се доверяваш, буйтуре?
— Той и изглежда само той ще ми помогне… не, би могъл да ми помогне в тази работа… с една важна работа…
— Аха, така значи… за важна работа. А някой друг не може и да ти помогне за тази важна работа?
— Не мога да се доверя на никой друг, Денисе. На себе си мога. На теб, бих могъл. А на тъста ти?
Денис със съжаление погледна празната чаша.
— Целият въпрос се състои в това, братко Илбарисе, имаш ли достатъчно златни монети, защото ако имаш, моят тъст Агасике ще ти свали луната от небето. Или ще намери човек, който да го направи. Но ако не ти стигат парите, по-добре да не се занимаваш с тъста ми.
— А какво мислиш за Алцек?
— Нищо не мисля за него, братко. Не го познавам. Ти трябва да го познаваш, нали е израснал пред очите ти.
— Да, израсна. А сега се направи, че не ме познава. И изобщо… много се е променил. Станал е съвсем като гърците. Няма да се учудя, ако на шията му е провесен кръст.
Денис презрително се разсмя.
— Един такъв, като този в ръката ми, кокоши крак? Провесиха ми го на шията, когато ме венчаха с Егина. За да я получа, бих си провесил на шията и камъка, който използват за котва. Но аз вярвам в истинския бог, в бога на моите предци, Перун. Ако Алцек откаже да ти помогне, то няма да е защото е приел християнството, а защото не ти се доверява или се страхува от хората на императора. А най-вероятно и заради едното, и заради другото.
— Какво да правя, Денисе?
— Винаги се доверявай на користния. Неговите мотиви поне можеш да ги разбереш. Той купува и продава, той се купува и се продава. Вече ти казах, стига да имаш достатъчно от онези златни монети, които държиш в заключения сандък.
Илбарис поруменя:
— Откъде знаеш това, Денисе?
Денис вдигна глава към тавана и посочи с пръст нагоре.
— Мда… Е, добре. Кажи честно, ако платя на тъста ти, няма ли да се разприказва?
— Помисли сам, братко. Ако проговори, няма да му завиди и последния прокажен. Не знаеш как в Константинопол умеят да разпитват. Ще зове смъртта, а тя няма да дойде, така ще е. Слушай ме. На мен Егина ми каза, на нея може да й се вярва: гъркът заради злато ще направи всичко.
— Е… щом Егина е казала така…
Вдигнаха напълнените от Денис чаши и отпиха.
— Илбарисе, братко… изпей песента. Онази, която лееше тогава.
Илбарис се изправи. Виното го беше хванало. Приближи се към високия прозорец и разтвори завесите. Долу лежеше чуждият град, напомняйки за себе си с далечен шум. Какво да прави? Как да постъпи? Фанагория е далече, хубаво би било да можеше изведнъж да се окаже там, край Моминския дворец. Чечке… Тя го чака. Заради нея той трябва да извърши това, което през последните шест века не бе се удало никому. Да се сдобие с гръцкия огън, тайното оръжие. Утре на кораба ще започнат да товарят оръжието, което император Ираклий обеща. Това е добре — хан Кубрат, баща му, ще е доволен. В замяна на мед, восък, рибен клей и платове българите получават мечове и доспехи, които да ги предпазват от стрелите. Да, корабът. Там, на него, всичко ли е наред, дали Камай се е върнал без проблеми? Гребците… вчера ги пусна на свобода, както беше обещал. Сега може да ги наеме срещу пари, ако му потрябват; а ако не — на веслата ще седнат алипите на Камай. Не там е работата. Не в това дали ще е трудно или не. А в какво е?
Читать дальше