Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

Агасике прегърна зетя си, предаде поканата, каза, че ще мине по-късно. Целият бе преизпълнен с жажда за работа, не можеше да стои спокойно на едно място, а освен това искаше да влезе в църквата и да запали там свещ за дева Мария, без чиято помощ, разбира се, нямаше да има толкова благополучен обрат.

Когато си замина, едва ли не подскачайки от напиращата в него радост, Денис и Илбарис се спогледаха и едновременно поклатиха глави: просто е удивително как днешният Агасике се отличава от онзи, който познаваха във Фанагория.

След това и двамата въздъхнаха и започнаха да се приготвят…

Агасике не ги излъга, дойде на време, преведе ги през някакви проходи, коридори, в които те без неговата помощ навярно щяха да се загубят в дворцовия лабиринт. Но той ги изведе точно в залата за пиршества. И тук имаше охрана; и тук определен царедворец се приближи към тях и веднага им показа местата: Илбарис, като посланик, по-близо до мястото, където седи василевса, Денис по-далеч, а оръжейника Агасике забутали някъде на онзи край на масата, където седяха поканените на пиршеството гърци, без знатен произход. Вечерята още не беше започнала, всички само си сядаха по местата, строго по реда на заслугите, по чиновете, по длъжностите и по званията, в това свръхважно дело във византийския дворец не се допускаха никакви случайности. Илбарис мъчително си спомняше заучения от думите на учителя Константин, но съвършено непонятен етикет и се стараеше да не се посрами. Когато улови върху себе си погледа на широко разтворените очи на императрица Мартина си помисли, че тя днес го гледа малко по-различно от вчера. Но може би само така му се струваше? А ако не му се струва — какво означава този поглед, от който кръвта се качва в главата точно както и снощното вино?

Император Ираклий произнесе кратка молитва, гърците се прекръстиха. Пристъпиха към трапезата — не вдигаха шум, държаха се с достойнство. Илбарис поглеждаше съседите си и правеше каквото правеха и те. И се получаваше не по-зле от тях. Слугите изникваха иззад гърба му като привидения и носеха вино и храна. От вчерашното вино още му шумеше в главата и затова не пиеше, само отпиваше по някоя малка глътка.

Още веднъж усети върху себе си внимателния поглед на императрицата и отново го удари в главата, като от вино, по тялото му пробягна тръпка: тази жена бе удивително красива, разбираемо е, че император Ираклий е загубил ума си по племенницата си, въпреки че е по-стар от нея с тридесет години. Кой може да го съди, когато види Мартина? Във всеки случай Илбарис не би се наел.

От време на време василевсът вдигаше скъпоценния си бокал и пиеше за здравето на този или онзи от гостите. Не забрави и за българите — произнесе няколко думи за здравето на хан Кубрат, верен съюзник, охраняващ северните граници на империята. Тук вече никой не можеше да си позволи да не пие — а слугите бяха напълнили всички чаши догоре. Така че буйтурът иска, не иска, изпиваше една след друга чашите, с малки прекъсвания — и отново главата му се замая. И този поглед на императрицата… сякаш го пита за нещо или обратното, нещо сама му разказва. Но какво?

Може би иска да го попита за Константин? По-младият с десет години поет бе прекрасен на външен вид — не е чудно как е трепнала любовта в женското сърце. Какво ли й е на императрицата, принудена да се омъжи за собствения си чичо? Жените могат да бъдат заставени да правят много неща, само не можеш да ги накараш да обичат. Императорът още не е стар, но безжалостните години са издълбали дълбоки бръчки по челото му, угасили са яркия блясък в зениците му. Някога той бе красив, но годините, тревогите, виното, безчислените жени, заговорите, успешните и неуспешните битки, доносите и сплетните, заговорите и убийствата — всичко, с което му се бе наложило да се сблъска за дългите години управление на трона, не бяха давали, а само взимали от здравето и красотата му.

Виното се лееше, слугите неуморно събираха чашите и чиниите и донасяха нови, цялото това изобилие изглеждаше неизчерпаемо. По някое време височайшата двойка се оттегли, но веселият празничен пир продължаваше. От време на време някой от гостите се изправяше и зоркото око на разпоредителя изпращаше веднага слуга, който да му помогне да го заведе там, където гостът желае, или да го настани в някоя от многобройните обширни спални. Полунощ отдавна бе превалила, когато Илбарис се надигна от мястото си и потърси кормчията с поглед. Денис бе в състояние само вяло да помаха с ръка, решителният му опит да се изправи на крака не се увенча с успех. Самият буйтур трудно пристъпваше, а кормчията го подкрепяха двама широкоплещести гърци. До самата врата сякаш отникъде изникна Дариан, погледна със странен поглед и единия, и другия, усмихна се прекалено радушно, за да е искрено, докосна с длан гърдите си над сърцето, пожела им приятни сънища, сам затвори вратата, изправи се, вече, без да се усмихва и бавно тръгна по коридора — той самият нямаше скоро да почива…