Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

— Няма да забравя, братко — весело каза Денис и с бърза крачка се отправи надолу по застланата с камък уличка. Два пъти се обърна и махна с ръка, а след това изчезна от поглед.

Когато останаха двамата, Илбарис попита след кратко мълчание.

— Струва ми се, че искаш да ми кажеш нещо, уста Агасике.

Гъркът го погледна и отвърна със същия тон:

— А на мене, буйтуре, ми се струва, че ти сам искаш нещо да ме попиташ?

— Преди всичко ми кажи защо даде на този старец в библиотеката златен солид?

Агасике завъртя очи и каза с мазен глас:

— Не на него, буйтуре, а единствено на нашата свята църква дадох нищожна част от това, което ми изпрати бог. — И после добави с нормален глас: — Не трябва никога, буйтуре, без нужда да увеличаваш числото на враговете си.

Илбарис възрази с насмешка:

— Вие, гърците, твърдите, че можеш да си купиш приятели?

На този въпрос Агасике не отвърна. Но каза:

— А не ти ли е идвало на ума, буйтуре, като си толкова разсъдлив, че сред онези хиляди свитъци, пазени от светия отец, може да се камери и един, в който е описан начинът на производство на гръцкия огън?

Илбарис смаяно го гледаше.

— Ама ти… ти сериозно ли го говориш?

Агасике отвърна:

— Казах го като пример, буйтуре. Това ти е за урок, да не се възгордяваш. Съгласи се, че си струва златния солид.

Илбарис се поколеба за не повече от миг. Пъхна ръка в кожената кесия и извади оттам три златни монети:

— Уста Агасике, прав си. Парите ти се връщат при теб утроени. Нека това ти покаже колко способен ученик съм аз.

Пръстите на Агасике галеха златните монети, в очите му се появи странно, несвойствено нему изражение.

— Радвам се, че съм твой учител, буйтуре. Само ако…

— Само ако можех винаги така да се разплащам за уроците си? Това ли искаше да кажеш?

— Да, буйтуре.

— Тогава, уста, можем да започнем още от сега. Можеш да смяташ, че вече си заработил много такива монети, майсторе.

Отново в очите на Агасике се запали и после угасна трепетен блясък.

— На мен… на мен ми трябват много… наистина много такива монети, буйтуре, за да достигна целта на живота си.

Илбарис не започна да пита за каква цел говори Агасике. Не му ли беше все едно какво иска този грък: да владее всички публични домове в Константинопол, да натовари сто кервана в различни страни по света или да купи ескадра от галери?

— Ще получиш толкова злато, Агасике, колкото пожелаеш. Знаеш за какво.

— Нека не стоим тук, буйтуре, да поговорим, докато вървим.

— Тогава да тръгнем към пристанището. Искам да видя що за оръжие ще натоварят за нас. Малко ли могат да ни пробутат от оръжейните работилници.

След известно време се озоваха на пристанището. Товаренето бе в разгара си, по гърбовете на алипите вече бяха избили петна пот. Илбарис погледна тук-там, не, нямаше никаква измама.

Агасике търпеливо го чакаше встрани.

— Е, какво ще кажеш, уста? — попита Илбарис, приближавайки се. — Каква ще е цената ти?

— Какъвто товарът, такава и цената, буйтуре. Сам знаеш…

— А какъв е товарът?

— Аз мисля, буйтуре, че най-правилно е да се отведе във Фанагория някой от майсторите, които с ръцете си правят това, което те интересува — каза Агасике, като понижи глас и незабележимо се огледа настрани.

— Е, и колко може да струва това?

— Много, буйтуре. Страшно много…

— Колко? Петстотин златни монети?

— Не ме разсмивай, буйтуре.

— Хиляда?

— Не съм водил с тебе никакъв разговор, буйтуре, ти попита, аз отвърнах. Да забравим за този разговор. Ще си вървя, прощавай.

— Не, почакай, хиляда златни монети! Помисли си, Агасике. Та конят струва триста, робът — десет, най-добрата робиня — двадесет.

— Вярно е, буйтуре. А сега ми кажи: колко струва главата ти?

— Ей, уста… не ме гневи.

— Ако ме заплашваш, буйтуре, тогава няма за какво повече да си говорим.

— Агасике? Ще ти дам две хиляди.

Гъркът вдигна поглед към Илбарис. Нещо пробягна по лицето му. Може би опитваше да си представи тази огромна сума: две хиляди златни солида. След това поклати глава.

— Не, буйтуре. Прекалено опасно е. Ако нещо се разчуе, императорът ще ме разреже на две хиляди парчета. И всичките ми близки хора също. Тогава ще трябва веднага да се напусне Византия, всичко да се продаде на безценица или просто да се изостави.

— Разбери, Агасике, това, което ми е нужно…

— Не продължавай, буйтуре. Това, което ти трябва, трябва и на всички останали. И те също ще заплатят толкова щедро. А може би и още по-щедро.