Мусагит Хабибулин: Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

— Фанагория… това е градът, където изпратиха внук ми… Константин — чувал ли си за него?… Той пишеше стихове… за онази… за Мартина… Тя някога беше красиво момиче, помня я… после стана красива жена. Достатъчно красива, за да се влюби в нея един поет… Имам син, Теофан… бащата на Константин… Той също… също навремето изучаваше риторика… четеше книги… увличаше се по философията… а свърши като посланик. Като момче за поръчки на императора… и така… Ходи и при скитите в България, там и остави сина си, моя внук.

— Познавам внука ти, аксакале. Той е наш учител. Научи ме на гръцки език и грамотност. Както и другите синове на хан Кубрат, братята ми.

Симоката загреба с изкривените си, орлови пръсти една шепа пясък и го остави да изтече през тях.

— Хан Кубрат… Царят на българите? Чувал съм за него. А може би някога съм го и виждал. Кажи, как се чувства там… внукът ми, Константин?

— Всички го обичат, аксакале. Всички. Но той… той тъгува.

Старецът отново гребна пълна шепа пясък.

— „Тъгува“. Глупак е той. Ако беше умен, щеше да се радва, че е далеч оттук. Нима тук можеш да живееш? Навсякъде съгледвачи, доносници, шпиони. Мислиш ли, че нас сега никой не ни следи? Следят ни, най-вероятно. Двама, а може би и трима. Ти по море ли дойде?

— Да, аксакале.

— Скоро ли ще се завръщаш?

— Зависи… зависи от много обстоятелства, аксакале.

— Все едно. Когато се върнеш, отиди при Константин и му кажи… кажи му, че аз… Да, кажи му, че съм го определил за мой наследник. Това му речи.

Илбарис не можа да прикрие учудването си.

— Наследник?

Симоката изсумтя.

— Учудваш ли се? Мислиш, че всичките ми богатства са тук? Аз бях най-добрият майстор… да, в Константинопол имам две къщи, и градина, и пари… при лихварите… много пари. За какво са ми? И синът ми, Теофан, и той има. Много пари. И какво от това? Синове някъде на края на света, при арабите, Константин е във Фанагория… аз съм тук. Какво от това? — той замълча. — Ти навярно си молил императора за оръжия?

— Да, аксакале.

— И той даде ли ти? Или само обеща?

— Даде.

— Значи си получил каквото си искал? Или не си?

Илбарис не успя да отвърне, защото приближилият се Агасике започна с разтревожен глас:

— Симоката… стори ми се, че…

Седналият на земята слепец се разсмя:

— А, изплаши ли се? Така, така. Не ти се е сторило. Колцина са там, двамина, троица?

— Двама. Кои са?

— Сам знаеш кои са. Очите на императора. Очите и ушите. Следят ме, да не избягам. Да не изчезна заедно с тайните си. Имаш ли два солида?

— А-аз ли? Имам…

— Приготви ги тогава.

Старецът се изправи на крака и извика:

— Ей, вие! Императорските плъхове! Я елате при мене…

Двамата стражи израснаха сякаш изпод земята. Симоката протегна ръка:

— Агасике, дай парите!

Гъркът пусна две златни монети в дланта на стареца. Стражите не ги изпускаха от очи.

— Ето какво ще ви предложа, момчета — каза старият майстор. — Искам да си поговоря с приятелите си насаме. Вземете по една жълтица… Вземайте я и идете да се позабавлявате с пристанищните курви. Знаете ли къде са най-добрите, или аз ви кажа?… Така, така…

Единият от двамата стражи, по-старшият, се озъби:

— Знаем, Симоката, знаем.

— Ами тогава изчезвайте оттук. Не се бойте, няма да ви издам. И не забравяйте да изпиете за мен по кана хиоско. Ако след два часа се върнете трезви, сам ще ви издам, кучи синове.

Стражите се изпариха яко дим. Агасике изтри потта от лицето си.

— Все още ли те пазят, Симокате? — попита.

— А ти какво мислиш, пазят ме, Агасике, и още как.

Виждаше се, че старецът се е развеселил.

— Пазят, да му се не види. А аз да взема изведнъж да им избягам. При внука ми, например, да ида, при Константин…

— От ръката на василевса не можеш да се изплъзнеш, Симокате — каза оръжейникът. — Знаеш го и сам.

— Знам — съгласи се Симоката. — И все пак бих опитал. Бих избягал при внука. Какво ще кажеш, българино? Как мислиш, ще ме достигне ли там императорският гняв?

Илбарис видя как Агасике доближи пръст до устните си.

— Кажи де — в гласа на стареца се усещаше нетърпение. — Ще ме достигне ли?

— Не зная, аксакале — честно призна младият воин. — Ако успееш да се добереш до Фанагория може и да не те стигне.

Лицето на възрастния човек посърна.

— Знаех си — промълви. — Няма да ме пуснат даже до пристана да припаря. Слушай, а какво означава „аксакал“?

Агасике отвърна вместо Илбарис:

— Така българите наричат най-мъдрите старци.