Мусагит Хабибулин: Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

— Добре, буйтуре. Решеното е решено. Агасике държи на думата си, дръж и ти на твоята. Кога ще получа парите?

— Когато се стъмни, ела на кораба. А и… исках да те попитам… дали този старец… Симоката… ще може ли той…

— Той ще направи всичко, което трябва, дори и със завързани ръце, буйтуре. Можеш да ми вярваш.

— Вярвам ти, Агасике.

— Добре е, че дойде, буйтуре. Гребците се вълнуват. Викат, че си им обещал свободата…

— Знаеш, че е така, Камай. Извикай ги.

Полуголите гребци се скупчиха в кръг около Илбарис. Лицата им бяха напрегнати. Свобода… нима е толкова близо…

Илбарис вдигна ръка. Той не говореше високо, но дори и да шепнеше, всеки звук щеше да се чуе.

— Обещах ви свободата — каза той. — В името на ювиги-хана на българите ще сдържа обещанието си. От сега нататък вие сте свободни и можете да разполагате със свободата си както ви харесва. На всеки от вас батур Камай ще даде по една златна монета. Помнете добрината на хан Кубрат.

Гръмкият възглас се разнесе наоколо чак до брега. Един след друг край Илбарис минаваха освободените мъже, поднасяха длан, получаваха златна монета и изчезваха в тълпата, която вече бе чула за освободените от буйтура няколко десетки гребци. Вече се умилкваха край тях жриците на любовта и обещаваха на довчерашните роби всевъзможни и невъобразими наслаждения, навъртаха се и собственици на таверни и кръчми, и съмнителни търговци, и такива, които вербуваха хора за императорските галери… Всичко завърши с това, че след няколко дни повечето от пуснатите на свобода гребци, обрани до шушка, се върнаха при кораба, паднаха на колене пред Илбарис и замолиха да ги вземе обратно. Разбира се, не в робство, а като свободни гребци, обещаваха да не щадят силите си на веслата, ако Илбарис на свой ред обещае да ги пусне на свобода във Фанагория. Този завършек бе толкова неочакван, че Илбарис не можа да сдържи усмивката си.

— Е, какво ще кажеш, Денисе — попита той, — да ги вземем ли?

— Ако са им останали още сили след срещата с константинополските деви, моля, може да ги вземем.

И дори свирепият Камай, като гледаше жалката картина, едва-едва разтегли в усмивка тънките си устни; въпреки цялата своя храброст той самият бе бягал позорно от една такава прелъстителка, която се оказа готова да изсмуче и последната капка от него, точно както паякът се нахвърля върху попадналата в паяжината невнимателна муха.

А докато приготвяше кораба за обратния път, Илбарис чакаше вести от Агасике.

Но дочака само покана за двореца. Дойде един неразговорлив (той би могъл да се разбира чудесно с Камай) дворцов сановник, придружен от четирима воина. Император Ираклий бе поканил българския посланик на частен прием — знак за високо отличие, с който се удостояваха само най-избраните сред избраните. Не се разбра обаче дали воините трябваше да пазят поканения или да пазят от него.

— Ще дойда с теб като тълмач — каза обезпокоеният Денис, но сановникът поклати отрицателно глава:

— Посланикът на българския ювиги-хан е поканен сам.

Батир Камай също се обади:

— Ние сами можем да съпроводим нашия посланик. Само заповядай, буйтуре.

Илбарис се колебаеше. След това отсече:

— По-добре пази кораба, Камай. — Отведе батира встрани и му прошепна: — Ако дойде Агасике, го пусни. Ако не дойде сам — пак го пусни. И гледай никой друг да не стъпи на кораба. Разбра ли, батире?

Котешките очи на Камай се присвиха.

— Бъди спокоен, буйтуре. Никой няма да припари.

Мълчаливият сановник вървеше, без да се оглежда, отдясно и отляво вървяха стражите, подрънквайки със снаряжението си. Наистина ли го водеха в двореца? За един кратък миг през главата на Илбарис премина мисълта, че Агасике го е предал. А може и да не го е предал, може би е бил заловен от съгледвачите на префекта на тайната полиция. И едното, и другото са напълно възможни, както можеше да се случи и нещо съвсем непредвидено. Например старецът в къщичката с продънения покрив въобще да не се окаже Симоката, а един от хората на василевса.

Ала те наистина стигнаха до двореца, само че минаха по различен път. По този нов път на няколко пъти ги спираха наемници варяги 61с дълги мустаци и ризници до коленете — те съставяха личната охрана на василевса, който не поверяваше живота си на гръцка охрана — и то не без основание. Всеки път воините отстъпваха, след като царедворецът им прошепнеше паролата и изпровождаха малката група с недоверчиви погледи.