Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

Илбарис скръцна със зъби, но нямаше никакъв избор.

— Добре, уста Агасике. Кажи твоята цена. За да се покрият всичките ти загуби. Говори.

Оръжейникът дълго гледа мръсната вода, която се плискаше пред краката му край кея. Сякаш мислеше за съвсем странични работи, които нямаха пряко отношение към разговора.

Той мисли дълго.

Илбарис търпеливо чакаше. Накрая Агасике се обърна към него и устните му се раздвижиха.

— Три хиляди — каза гъркът.

Дълго вървяха покрай брега, след това свърнаха покрай наблъсканите една до друга мръсни къщички, пропити с воня на рибешки вътрешности, минаха край съхнещи мрежи, край обърнати с дъното нагоре лодки, край огньове, над които бълбукаше рибена чорба, минаха край голи кривокраки дечица, които си играеха с кучетата, край облечени в дрипи жени — стари и млади, красиви и отблъскващи, потапяха се все по-надълбоко и по-далеч в немислимите дебри на човешката неволя и предизвиканите от нея пороци и така в продължение на два часа, докато най-накрая не спряха пред построена от плавей неугледна колиба с продънен покрив. Наоколо не се виждаше никой.

— Къде ме доведе? — попита Илбарис.

— Там, където искаше да отидеш, буйтуре.

Оръжейникът надникна в къщичката.

— Симоката! — извика натам. — Жив ли си още?

Отвътре се дочу някакво шумолене, нещо затропа, издрънча, някой изруга и на прага се появи раздърпан старец в мръсен хитон.

— Кой смее да ме буди, в ада да се продъни дано… — гласът на старчето напомняше граченето на врана.

— Аз съм, Симокате, твоят приятел, Агасике.

— А, Агасике, ти ли си бил, нещастни блюдолизецо. Завърна ли се? Какво искаш?

— И ти си си все същият, Симокате. Умееш да посрещаш гости.

— Теб дяволът най-добре ще те посрещне. Не съм те викал, можеш да вървиш по…

— Внимавай, Симокате, ще се обидя.

— Плюя аз на твоята обида. Я по-добре кажи кой си довел със себе си?

Илбарис слушаше с нарастващо учудване. Старецът дори не го и погледна, говореше така, сякаш младежът го нямаше там.

— Ти ме обиди, Симокате, сега сам познай откъде е гостът. Какъв си такъв сприхав, нещо не ми изглеждаш с ума си наред, а, приятелю?

Симоката презрително изхъмка:

— Аз отдавна не съм ти приятел, Агасике. В задника ми има повече ум, отколкото в твоята глава, дори и към нея да се прибавят и главите на всички константинополски евнуси.

Внезапно старецът пристъпи през прага и се взря в лицето на Илбарис с помътнелите си очи:

— Да, това е воин-скит, не съм сгрешил. Е, добре дошъл, варварино.

Илбарис машинално му протегна ръка. Симоката здраво стисна дланта му и замря.

— Варварин — повтори, като наклони глава, сякаш се вслушваше в някакъв свой вътрешен глас. — Варварин. Воин-скит. Отнякъде… отнякъде на север. Горд, смел; виждам, във вените му тече благородна кръв…

Учудването на Илбарис беше безкрайно.

— Откъде… как узна всичко това, аксакале?

Симоката пусна ръката му.

— Варварин, а говори човешки език. Удивително. Въпреки че не, не е удивително. Папагалите също говорят. И евнусите. Кой ли сега вече не говори на гръцки… Ето и Агасике, императорската изтривалка, също е грък. Какво от това, че си грък, вече също си станал скит. И ти си скит — каза старецът, като се обърна към Илбарис. — Кой си ти?

— Аз съм син на кавхан Саклаб и приемен син на българския ювиги-хан, името ми е Илбарис.

— Каква зла съдба те е довела в този край на кастрати и доносници, сине на благороден скит? Бягай оттук, докато и теб не са те скопили. Тук не е място за нормални хора. А може пък ти да си ненормален, а?

— Приемният ми баща хан Кубрат ме изпрати тук с една задача…

Симоката се разположи направо върху топлия пясък.

— Сядай, сине скитски — каза той. — А ти, Агасике, върви да се разходиш, няма какво да подслушваш. Върви, върви.

Оръжейникът недоволно отстъпи на двадесетина крачки и започна да се озърта на всички страни.

— А така, не отиде много далече, ама все пак се махна — удовлетворено промърмори Симоката.

— Ти… виждаш ли го, аксакале? — внимателно попита Илбарис.

Дребното старче недоволно обърна лице към него.

— И ти ли, сине скитски, си толкова глупав, та смяташ, че всичко трябва да се знае и вижда. Знам повече, отколкото дворцовите кучета. За това не е нужно непременно да гледаш и да си там. Ти… ти от Скития ли си? Има ли там градове?

— Има, аксакале, и градове, и степ. Там живеят приемните ми баща и братя. През лятото всички те отиват с ордите си на джайляу, на пасбищата, а зимата заедно живеем във Фанагория.