Мусагит Хабибулин - Хан Кубрат (Величието на Фанагория)

Изглежда ги бяха пожалили на сутринта и не ги събудиха, докато сами не отвориха очи. А това стана към обед, когато почувстваха слънцето дори през спуснатите щори. Явно тук стените бяха вълшебни и освен уши имаха и очи, защото едва Илбарис и Денис бяха отворили клепки, и влезе немият слуга, абсолютно безшумно протегна на Илбарис запечатан позлатен кожен калъф с шнур и печат. Българинът го пъхна под възглавницата си, немият изчезна и се появи отново, точно когато воинът приключваше с миенето си, а по петите му го следваха същите слуги с подноси и кани. При вида на каните младежът само въздъхна, интересно, има ли при ромеите дни, в които да не пият? А Денис, който се появи от съседната стая, отделена с ниска дъбова врата, се измъчваше от съвсем различни съмнения — да не би точно този ден при гърците да е забранен за пиене; когато видя каните, се развесели и се пресегна за чашата си толкова бързо, сякаш искаше да полее с рубиненото вино бушуващия в него пламък. Пристигна Агасике оръжейникът или който и да бе всъщност. Стана ясно, че му е заръчано (той каза „поверено“, но не уточни от кой и кога) да покаже на българския посланик двореца и личната библиотека на василевса — истинска съкровищница на знания, която с пълно право би могла да претендира за едно от чудесата на света. И отново се понесоха по коридори, проходи, стълбища, извивки и завои, някакви помещения, проходи, арки, от които му се зави свят, докато не се озоваха в помещение с огромни прозорци по всички стени и също толкова огромни — от пода до извисяващия се таван, рафтове, по които се съхраняваха ценни и редки екземпляри от всички известни континенти, страни, народи и наречия. Илбарис мислеше, че в живота си е видял не малко книги — там, във Фанагория, където в двореца на хан Кубрат бе събрана неговата собствена библиотека. Но само тук, в тази стая, която бе всъщност само една от всички други библиотечни стаи, той разбра каква е разликата между истинското богатство, което не знае граници на излишъка, и простата необходимост. На Илбарис му се струваше, че самият той в това вместилище на многовековна човешка мъдрост е подобен на нищожната прашинка, която висеше пред очите му в златния лъч, прекосяващ стаята. Той не забеляза как премина от първата стая във втората, от втората в третата… в петата… Опомни се едва от погледа на един побелял и прегърбен старец, който разглеждаше буйтура с интереса на ловец, видял рядък дивеч. Без да изпуска момъка от очи, той го огледа от всички страни, след това вдигна очи, погледна го в лицето и с удовлетворение, сякаш не бе очаквал нищо друго, произнесе:

— Варварин…

Илбарис не знаеше какво да отвърне на стареца, но той и не дочака отговор. Приближи до полиците, отметна тежка завеса и извика:

— Александре! Ела тук.

Но иззад завесата излезе не някой неизвестен никому Александър, а най-малкият син на хан Кубрат — Алцек. Случайна ли беше тази среща, не беше ли, но Илбарис не се замисли и за минута: прекрачи към завесата и прегърна крехките рамене на наречения си брат; и в този миг почувства как той се опитва да се отблъсне от него.

— Алцек, братко, това съм аз, Илбарис…

Но сдържан и сух, въпреки че бе приветлив, прозвуча равният глас на илхан Алцек:

— Само братята в Христа са истински братя, буйтуре Илбарисе. Ние всички сме само раби на всевишния, само тлен и кал. И трябва с молитви и пост да изкупим скверните наши живот и помисли…

Илбарис се отдръпна и когато запита непроницаемия и непознат юноша в скромни и тъмни одежди, гласът му беше горчив:

— Алцек, братко мой! Ти… ти си приел християнската вяра? А Тангра? Какво, забрави ли го?

Все същият равен глас, в който нищо не трепваше, му отвърна:

— Само един бог има на света, буйтуре: Исус Навин, син божий, който прие на кръста смъртните мъки за всеки от нас. Той е истинският и неоспорим бог. И няма никакви други богове.

— Алцек, братко… ти си се отметнал от вярата на нашите предци, ти говориш така, сякаш нашите богове вече са умрели. Но това не е така…

— Така е, буйтуре. Умряха. Тангра умря.

— Не… почакай. Ти казваш, че е умрял? Но нали той… баща ти, братята ти, сестра ти Чечке не сме умрели, ние сме живи. Погледни ме, Алцек, нима съм мъртъв?

А докато сме живи, богът, в който всички ние вярваме и комуто възнасяме молитви, той също е жив.

— Не искам да споря с теб, буйтуре Илбарисе — каза Алцек.

Нима този строг юноша, говорещ с твърд, нравоучителен глас, беше същият онзи малък Алцек, всеобщият любимец, който умееше да се смее толкова заразително, покатерил се на гърба на Илбарис, когато буйтурът охотно играеше ролята на конче? Не, този беше Александър, грък, само случайно родил се сред варвари далеч от северната граница. Александър, а не Алцек. Нещо се сви в гърдите на Илбарис, някаква пелена падаше пред очите му и отчаяно му се искаше да намери онези единствени слова, които ще върнат малкия му брат. И като протегна ръка към него, Илбарис каза: