Хауърд Джейкъбсън - Въпросът на Финклер

Накрая имаше нужда от портата, за да стои изправен, дотолкова беше упоен не от виното на Либор, макар че то беше в предостатъчно количество за трима скърбящи мъже, а от чувствеността на дълбоките издихания на парка. Той отвори уста, подобно на любовник, и остави ухаещият на растителност въздух да проникне в гърлото му.

Откога не беше отварял уста за истинска любов? Отварял наистина, за да поеме конвулсивно въздух, да нададе вопъл на благодарност, да вие от наслада или от ужас? Бяха ли се свършили жените за него? Той беше любовник, а не женкар, така че не можеше да се каже, че е изчерпил до последно кандидатките за своята нежност. Но жените, които в миналото докосваха сърцето му, сякаш вече не бяха там или изведнъж бяха станали непроницаеми за неговата жал. Той виждаше красотата на момичетата, които преминаваха с пъргава походка покрай него на улицата, възхищаваше се на силата в техните крайници, разбираше привлекателността за другите мъже на дръзкото им излъчване, но те вече нямаха върху него оня ефект на сблъсък със стълб. Той не си ги представяше умиращи в ръцете му. Не можеше да плаче за тях. А там, където не можеше да плаче, той не можеше и да обича.

Не можеше дори да желае.

За Треслъв меланхолията беше неразривна част от копнежа. Толкова необичайно ли беше това? Не знаеше. Беше ли той единственият мъж, който се вкопчваше толкова силно в една жена, за да не я загуби? Не непременно от други мъже. Като цяло той не се тревожеше особено за другите мъже. Не че му беше чак безразлично — той още носеше белега от небрежния начин, по който италианката, поправяща викториански прозорци, му бе открадната — но не ревнуваше. Да завижда, да — винаги бе завиждал и продължаваше да завижда на моно-еротичния живот на Либор ( елзотсицен , както го произнасяше Либор, плетейки сричките между кривите си чешки зъби) — но не и да ревнува.

Единственият му сериозен съперник беше смъртта.

„Аз страдам от комплекса на Мими“, беше казал на приятелите си в университета. Те бяха решили, че се шегува или кокетничи, но не беше така. Той дори написа есе по темата за модула „Световната литература в превод“, който бе подхванал, след като заряза модула „Решения в областта на опазване на околната среда“, като за основа му послужи новелата на Анри Мюрже, по която беше създадена операта „Бохеми“ 24 24 Либретото на операта „Бохеми“ от Джакомо Пучини, в която главната женска роля е тази на Мими, се базира на новелата на Анри Мюрже „Сцени из живота на бохемите“ („Scènes de la vie de bohème“). — Б.пр. . Преподавателят му написа шестица за интерпретацията и три минус заради незрялост.

„С времето ще я надраснеш“, беше му казал, когато Треслъв оспори оценката си, като повиши първата на 6++. Всички оценки се повишаваха, ако студентите ги оспореха. И тъй като всеки студент ги оспорваше, Треслъв се питаше защо професорите просто не раздават служебни 6++ и да си пестят времето. Но той така и не надрасна комплекса на Мими. На четиридесет и девет все още го имаше. Не беше ли така с всички любители на операта? А може би, като всички любители на изкуството на прерафаелитите и всички читатели на Едгар Алан По, страдаше също и от комплекса на Офелия. Ранната смърт на една красива жена — какъв по-поетичен предмет от това?

Всеки път когато минеше покрай върба или край поток, а още по-добре плачеща върба, склонена над поток — което не беше кой знае колко често срещано в Лондон — той виждаше във водата Офелия, с разпрострени край нея одежди, подобно на русалка, пееща скръбната си песен. Тя бездруго разполагаше с достатъчно вода — била ли е някоя жена по-наквасена преди нея в изкуството? — но той не закъсняваше да добави и своите сълзи към наводнението.

Сякаш му беше наложена някаква заръка от боговете (той не можеше да каже Господ, защото не вярваше в Господ), да притежава жените толкова напълно и изцяло, да ги обгръща в обятията си толкова съвършено, че смъртта да не може да намери пролука, през която да ги грабне. Той се любеше в този дух, в дните, когато изобщо се любеше. Отчаяно, безспирно, сякаш за да изтощи и прогони всякакви нечисти сили, които можеха да кроят планове за жената в прегръдките му. Попаднала в неговите ръце, една жена можеше да се счита завинаги предпазена от злото. Уморена като куче, но спасена.

Как само спяха, след като приключеше с тях, жените, които Треслъв бе обожавал. Понякога бдейки над главите им, той си мислеше, че никога вече няма да се събудят.