Хауърд Джейкъбсън - Въпросът на Финклер

Именно в Оксфорд Финклер заряза името Самюъл в полза на Сам. Дали защото искаше да го смятат за частен детектив? Треслъв се съмняваше. Мина му през ума, че приятелят му вероятно не иска да го вземат за финклер, но тогава щеше да има повече смисъл да смени фамилията, а не името си. А може би просто искаше да минава за човек, с когото е лесно да се разбереш. Което не беше вярно.

Всъщност догадката на Треслъв, че Финклер не иска повече да го вземат за финклер, беше правилна. Баща му беше починал, изпитвайки адски болки към края си, със или без чудотворните хапчета. А именно баща му го удържаше в лоното на финклерите. Майка му никога не се бе вживявала особено в тези неща, а още по-малко сега, когато беше останала сама. Така че дотук с финклерството и с ирационалните системи от вярвания. Но онова, което Треслъв нямаше начин да разбере, беше, че името Финклер продължаваше да означава нещо, дори и без финклерската идея зад себе си.

Оставайки Финклер, Финклер бе съхранил емоционалното наследство на своята вяра. Захвърляйки Самюъл, се бе отрекъл от финклерското бъдеще.

На гребена на успеха на своята поредица от практически наръчници по мъдрост той бе продължил напред и — въпреки големите си ходила, словесно плюене и, по мнението на Треслъв, непредразполагаща външност като цяло — бе станал популярна телевизионна личност, създавайки предавания за това как Шопенхауер може да подпомогне хората в любовния им живот, Хегел — в подготовката на празниците, а Витгенщайн — в запомнянето на ПИН-кодове. (А финклерите с техните физически недостатъци, мислеше си Треслъв, сигурно раздразнено сменяха канала.)

— Знам какво си мислите всички за мен — преструваше се, че се извинява в компания Финклер, когато успехът му започна да става труден за преглъщане от онези, които го познаваха и обичаха — но трябва бързо да трупам пари, за да се подготвя за деня, когато Тайлър ще ме зареже и ще ми вземе всичко, което имам. — Той се надяваше, че тя ще отвърне, че го обича прекалено много, за да й мине дори през ум да го зарязва, но тя така и не го направи. Което може би се дължеше на факта, че през повечето време мечтаеше именно за това.

Докато Финклер, ако Треслъв предполагаше правилно, беше прекалено висок, за да мечтае за каквото и да било.

По-късно животът им потече в различни посоки, но те никога не изгубиха контакт един с друг или със семействата си — доколкото можеше да се каже, че Треслъв имаше семейство — или с Либор, който първо в апогея на славата си, а после и когато тя поспадна и болестта на жена му се превърна в негова основна грижа, отвреме-навреме се сещаше за съществуването им и ги канеше на партита, забави или дори на премиерата на някой филм. Първият път, когато Джулиан Треслъв посети великолепния апартамент на Либор на улица Портланд Плейс и чу Малки да свири Опус Експромто 90 на Шуберт, той плака като бебе.

Оттогава загубите и скръбта бяха изгладили различията в тяхната възраст и кариери и бяха възвърнали топлотата в отношенията им. Загубите — жестоките загуби — бяха причината те да се виждат по-често, отколкото през последните трийсет години.

Сега, когато жените им си бяха отишли, те можеха отново да станат младежи.

В случая на Треслъв, „отишли“ означаваше събрали си багажа или срещнали някой не толкова емоционално взискателен, или просто все още непресекли пътя му из опасните улици, за да разрушат завинаги душевния му покой.

След вечеря Джулиан се бе разходил сам до портите на Риджънтс Парк и бе надзърнал вътре. Финклер му беше предложил да го откара, но той бе отказал. Не му се искаше да тъне в кожените седалки на големия черен мерцедес на Сам и да чувства как завистта го гложди. Той мразеше колите, но особено го беше яд на мерцедеса на Сам и неговия шофьор за вечерите, когато знаеше, че ще е пил — какъв беше смисълът от това? Искаше ли самият той да има мерцедес? Не. Искаше ли шофьор за вечерите, когато знаеше, че ще е пил? Не. Това, което искаше, беше съпруга, а Сам вече не можеше да се похвали с такава. Така че какво имаше той в повече от него? Нищо.

Освен може би себеуважение.

Това също се нуждаеше от обяснение. Как беше възможно да правиш програми, в които да свързваш Блез Паскал с целуването с език, и да имаш себеуважение? Отговорът — не беше.

И все пак той го имаше.

Може би това изобщо не беше себеуважение. Може би „себе“ не влизаше в сметката и то всъщност представляваше свобода от „себе“ или поне свобода от него в смисъла, в който Треслъв го разбираше — плахо съзнание за мъничкото ти място в една вселена, оградена от бодливата тел на правата и ограниченията. Онова, което Сам притежаваше, подобно на баща си, шоумена-аптекар преди него, беше някакво безразличие към провала, демонстративна наглост, която Треслъв можеше единствено да предположи, че е неотменима част от финклерското наследство.