Джулиан Барнс - Лимони на масата

Вагнер! От неговите богове и герои ме полазват тръпки вече петдесет години.

В Германия ме заведоха да слушам някаква нова музика. Казах им: „Вие произвеждате коктейли от много цветове. А ето ме мен с чиста студена вода.“ Моята музика е разтопен ред. В движението й можеш да усетиш замръзналото й начало, в звученето й можеш да доловиш първоначалната тишина.

Попитаха ме коя чужда страна проявява най-голямо разбиране към творбите ми. Англия, отвърнах. Тя е земята, лишена от шовинизъм. При едно посещение имиграционният служител ме позна. Запознах се с мистър Вон Уилямс; разговаряхме на френски, единствения ни общ език освен музиката. След един концерт произнесох реч. Казах, че тук имам много приятели и, естествено, надявам се, врагове. В Борнмът един студент ме поздрави и спомена, с цялото си простодушие, че не могъл да си позволи да дойде до Лондон, за да чуе Четвъртата ми симфония. Мушнах ръка в джоба си и казах: „Ще ви дам ein Pfund Sterling.“

Моята оркестровка е по-добра, отколкото на Бетовен. И темите ми са по-добри. Но той е роден в страна, прочута с виното си, а аз в земя, където почитат изварата. Талант като моя, да не кажа гений, не може да се храни в мандра.

По време на войната архитектът Нордман ми изпрати колет във форма на калъф за цигулка. И наистина беше калъф за цигулка, но вътре имаше пушен агнешки бут. В знак на признателност написах „Приумицата на Фридолин“ и я изпратих на Нордман. Знаех, че за удоволствие пее в една капела. Благодарих му за le délicieux violin 21 21 Вкусната цигулка (фр.). — Б.пр. . По-късно друг ми изпрати кутия миноги. В отговор му посветих хорал. Казах си, че нещата са се обърнали наопаки. Когато творците са имали покровители, те са създавали музика и докато са композирали, са били сити. Сега на мен ми пращат храна и аз се отблагодарявам с музика. Това е по-безразборна практика.

Диктониус нарече моята Четвърта „тричена симфония“, имайки предвид старото време, когато бедняците са смесвали брашното със ситно смляна дървесна кора. Хлябът от трици не бил най-хубавият, но обикновено засищал глада. Калиш каза, че Четвъртата изразявала мрачно и неприязнено отношение към живота.

На младини се наскърбявах от критиката. Сега, ако изпадна в меланхолия, препрочитам неприятните думи за работите ми и безмерно се ободрявам. Казвам на колегите си: „Винаги помнете, че няма град в света, който да е издигнал паметник на някой критик.“

На погребението ми ще свирят в бавно темпо Четвъртата. Искам да ме сложат в ковчега с лимон в ръката, написала тези ноти.

Не, А. ще изтръгне лимона от мъртвата ми ръка, както изтръгва шишето уиски от живата. Но няма да отмени указанията ми за „тричената симфония“.

Горе главата! Смъртта е на две крачки.

За моята Осма, само за нея питат. Кога ще я завършите, маестро? Кога ще можем да я издадем? Или поне въведението? Ще я предложите ли на К. да я дирижира? Защо ви отнема толкова време? Защо кокошката спря да ни снася златни яйца?

Господа, може да има нова симфония, а може и да няма. Пиша я вече десет-двайсет години, всъщност почти трийсет. Вероятно ще са ми нужни повече от трийсет. А току-виж, не излязло нищо дори и след толкова години. Може пък да изгори в огъня. Огън, последван от тишина. Така завършва всичко в крайна сметка. Но ако ще съм неразбран, господа, да съм правилно неразбран. Аз не избирам тишината. Тя ме избира.

Именият ден на А. Пожелава да идем за гъби. Пумпалките никнат в гората по това време. Е, това не е моето форте. С много старание, талант и кураж намерих пумпалка, една-единствена. Откъснах я, доближих я до носа си, подуших я и благоговейно я поставих в кошничката на А. После избръсках боровите иглички от маншетите си и се върнах вкъщи с чувство на изпълнен дълг. По-късно свирихме дуети. Sine alc.

Голямо аутодафе на ръкописи падна. Събрах ги в коша за пране и в присъствието на А. започнах да ги горя в камината на трапезарията. Тя не издържа дълго и напусна. Аз си довърших полезната дейност. Накрая бях по-спокоен и по-ведър. Беше щастлив ден.

Нещата не вървят така бързо, както навремето… Самата истина. Но защо трябва да очакваме последната част на живота да е rondo allegro ? Как да я маркираме най-подходящо? Maestoso? Малцина имат този късмет. Largo — пак е доста претенциозно. Largamente е appassionato? Да, последната част би могла да започне така — както беше в Първата ми симфония. Но в живота това не води до allegro molto , при което диригентът изтръгва от оркестъра все по-бързо темпо и мощ. Не, за финала животът е сложил един пияница на подиума, старец, който не познава собствената си музика, глупак, който не прави разлика между репетиция и изпълнение пред публика. Да го маркираме като tempo buffo ? Не, измислих. Ще напишем просто sostenuto и ще оставим на диригента да решава. В края на краищата истината може да бъде изразена по различни начини.