Джулиан Барнс - Лимони на масата

Според полицията мисис Елси Ройс подала до тях жалба срещу мисис Дороти Мери Бишоп, която се опитала да убие мистър Станли Джордж Бишоп. Полицията направила пълно разследване и решила да не предприема мерки. Според полицията мисис Бишоп подала до тях жалба срещу мисис Ройс, която я злепоставяла пред жителите на селото, наричайки я убийца. Наложило се да си поприказват с мисис Ройс. Семейните вражди винаги им създавали проблеми, особено когато били от „разширен характер“, както в случая.

Баща ми лежи в болницата вече два месеца. Дойде в съзнание на третия ден, но оттогава насам няма голямо подобрение. Когато го приеха, лекарят ми каза: „Боя се, че на тяхната възраст процесите са скоротечни.“ Сега друг лекар ми обясни тактично, че „ще е грешка да храним големи надежди“. Лявата страна на баща ми е парализирана, има сериозна загуба на памет и нарушен говор, не може да се храни сам и се изпуска. Лявата половина на лицето му е набръчкана като дървесна кора, но очите му се забождат в мен, ясни и сиво-сини както цял живот, а косата му е винаги чиста и сресана. Не мога да преценя доколко разбира това, което му говоря. Има една фраза, която произнася ясно, но иначе почти не приказва. Изяжда гласните с изкривената си уста, а в очите му се чете срам от заваления говор. Предпочита тишината.

В понеделник, сряда, петък и неделя го посещава майка ми, отвоювала четвъртия от седемте дни по силата на брачния съюз. Носи му грозде и вестника от предишния ден, а когато от левия ъгъл на устата му потече лига, издърпва салфетка от кутията на шкафчето му и я попива. Ако на масичката има бележка от Елси, тя я скъсва, а той се прави, че не забелязва. Говори му за споделеното минало, за децата и за общите им спомени. Когато си тръгва, той я изпраща с очи и казва много ясно на всеки, който би искал да чуе: „Това беше жена ми. Много щастливи години.“

Във вторник, четвъртък и събота при баща ми идва Елси. Носи му цветя и приготвен от нея фондан, а когато му потече лига, измъква от джоба си бяла кърпичка с дантелки и извезано в червено „Е“. Бърше лицето му с видима нежност. Напоследък на средния пръст на дясната си ръка носи пръстен, подобен на този от Джим Ройс, който носи на лявата. Говори на баща ми за бъдещето, за това как ще оздравее и за живота, който ще изживеят заедно. Когато си тръгва, той я изпраща с очи и казва много ясно на всеки, който би искал да чуе: „Това беше жена ми. Много щастливи години.“

Има поне едно чувство, което се засилва у мен — копнежът да видя жеравите. По това време на годината се качвам на хълма и наблюдавам небето. Днес те не дойдоха. Имаше само диви гъски. Гъските щяха да изглеждат красиви, ако ги нямаше жеравите.

Един младеж от някакъв вестник се постара да разнообрази деня ми. Говорихме за Омир, говорихме за джаз. Той не беше чувал, че в „Певецът на джаз“ са използвали моя музика. Понякога невежеството на младите ме поразява. Такова невежество е един вид тишина.

След два часа лукаво ми зададе въпроса композирам ли нещо ново. Усмихнах се. Попита ме какво става с Осмата симфония. Сравних музиката с крилете на пеперуда. Той каза, че критиците ме смятат за „изчерпан“. Усмихнах се. Някои — не той, разбира се — ме обвинявали, че сега, когато получавам държавна пенсия, не си давам много труд. Попита ме кога точно ще завърша новата си симфония. Повече не се усмихнах.

— Ето, вие ми пречите да я завърша — отвърнах аз и разклатих звънеца, за да дойдат да го изпратят.

Исках да му кажа, че когато бях млад композитор, оркестрирах пиеса за два кларинета и два фагота. Това беше проява на оптимизъм от моя страна, защото по онова време в страната имаше само двама фаготисти, единия болен от туберкулоза.

Младите са много напористи. Държат се като мои врагове! Стараеш се да проявяваш бащинско отношение, а те нехаят. Може би с основание.

Творецът, то се знае, остава неразбран. Това е нормално и след време свикваш. Просто повтарям и настоявам за едно нещо: да бъда правилно неразбран.

Писмо от К., който е в Париж. Притеснява се, че темпото не е отбелязано ясно. Държи да потвърдя някои детайли. Иска указания за темпото на Алегрото по метронома. Пита дали doppo piu lento при буква К във втората част се отнася само за три такта. Отговарям му, маестро К., не желая да възразявам на намеренията ви. В края на краищата — простете, ако ви звучи самонадеяно — човек може да изрази истината по повече от един начин.

Спомням си разговора ми с Н. за Бетовен. Той смяташе, че когато колелата на времето се повъртят още малко, най-хубавите симфонии на Моцарт пак ще ги има, докато Бетовеновите ще тънат в забрава. Типично за различията помежду ни. Не храня към Н. същите чувства, каквито към Бузони и Стенхамар.