Джулиан Барнс - Лимони на масата

— Женени са от много дълго време — казах с неутрален глас, доколкото ми се удаваше.

— Човек не изоставя това, което все още иска — отсече Елси. Отново смукна припряно от цигара си, после я погледна с известно неодобрение.

Пепелникът й беше закрепен на страничната облегалка на креслото. Исках да е препълнен с угарки, по които е размазано алено червило. Исках да видя яркочервени нокти на ръцете и краката й. Но нямах този късмет. На левия й глезен имаше ластичен чорап. Какво знаех аз за нея? Че е гледала родителите си, че е гледала Джим Ройс, а сега предлага — или така поне мислех аз — да гледа моя баща. В дневната й имаше много теменужки, посадени в кофички от кисело мляко, безброй възглавнички, няколко плюшени животни, телевизор върху остъклено барче, купчина списания по градинарство, доста семейни снимки, вградена електрическа камина. Неща, които спокойно биха могли да бъдат и в къщата на родителите ми.

— Красиви теменужки — отбелязах аз.

— Благодаря ви. — Вероятно чакаше да кажа нещо, което да й даде повод за атака. Не че мълчанието ми я възпря. — Не биваше да го удря, нали?

— Моля?

— Не биваше да го удря, нали? Не и ако искаше да го задържи.

— Какви ги говорите!

— С тиган по главата. Преди шест години, май толкова бяха. Джим веднага заподозря каква е работата. А напоследък му посяга доста често. Не и където се вижда, вече се е научила. Блъска го в гърба. Старческа деменция, ако ме питате. Тази жена е за болнично заведение.

— Откъде знаете всичко това?

— Във всеки случай не от нея . — Елси ме изгледа навъсено и запали нова цигара.

— Майка ми…

— Вярвайте в каквото щете. — Определено не се опитваше да ме предразположи. И защо трябваше да го прави? Не бях дошъл на сгледа. Когато ме изпрати, машинално й подадох ръка. След кратко здрависване тя повтори: — Човек не изоставя това, което все още иска.

Попитах майка ми:

— Мамо, удряла ли си някога татко?

Тя моментално отгатна моя източник на информация.

— Това ли ти каза кучката? Предай й от мое име, че ще се видим в съда. Тя заслужава да бъде… да бъде намазана с катран и оваляна в перушина, линч заслужава.

Попитах баща ми:

— Татко, може би въпросът ми е глупав, но удряла ли те е някога майка ми?

Очите му останаха ясни и нетрепващи.

— Паднах, сине.

Отидох в медицинския център при енергична жена с пристегната в кръста набрана пола, която се направи на много принципна. Работеше тук, откакто доктор Ройс се бе пенсионирал. Медицинските картони били, разбира се, строго лични. Ако имало съмнения за някакво насилие, тя била длъжна да уведоми социалните служби. Преди шест години баща ми заявил, че е паднал, по-рано и след това нямало нищо, което да събуди подозрения. Какви доказателства съм имал?

— Нещо, което един човек ми каза.

— Знаете какви са хората в селото. Или може би не. Кой е този човек?

— О, нямам представа.

— Мислите ли, че майка ви е способна да прояви насилие спрямо баща ви?

Насилие. Насилие. Защо да не кажем удряне, фрасване, халосване с тежък тиган?

— Не знам. По какво да разбера? — Трябва ли името на извършителя да е изписано наопаки с едри букви върху кожата на баща ми?

— Зависи от това как пациентът представя нещата. Освен ако някой друг от семейството не докладва подозренията си. Това ли правите?

Не. Не съм дошъл да изобличавам моята осемдесетгодишна майка, понеже я подозирам в побой над осемдесет и една годишния ми баща заради подмятанията на жена в средата на шейсетте, която може да спи, а може и да не спи с баща ми.

— Не — казах.

— Родителите ви не идват често — продължи лекарката. — Но те са — тя замълча, докато намери подходящия евфемизъм… — образовани хора, нали?

— Да — отвърнах аз. — Да, баща ми се е образовал преди шейсет и повече години, както и майка ми. Сигурен съм, че са имали полза от това. — Все още ядосан, добавих: — Между другото, предписвате ли понякога виагра?

Погледна ме така, сякаш вече бе убедена, че съм просто един гаден навлек.

— Ще се наложи да отидете при вашия лекар.

Когато се върнах в селото, изведнъж изпаднах в депресия, сякаш аз бях този, който живее там и вече не може да понася изпотъпканата градинка, затворената църква, отвратителния навес на автобусната спирка, бунгалата тип алпийска хижа и надутите цени в магазина за най-необходимото. Докато маневрирах по ивицата асфалт, минаваща за автомобилна алея, видях в края на градината баща ми, който работеше в клетката за овошки — навел гръб, връзваше нещо. Майка ми ме чакаше.