Джулиан Барнс - Лимони на масата

— Знаеш, че не е вярно — възразяваше от време на време баща ми.

— Нищо такова не знам. Нито пък ти. Сигурно е отровила първата мисис Ройс, за да го оплете в мрежата си.

— Ами! Вижда ми се добродушна жена. — Изправен пред погледа и мълчанието на майка ми, той добави: — Може би малко скучна.

— Малко ли? Можеш да заспиш от скука, ако не ти дрънка глупости с тоя писклив глас. Ами косата й? Чист продукт на химията.

— Така ли? — Баща ми бе видимо изненадан от тази констатация.

— Ама и вие, мъжете… Ти да не смяташе че в природата съществува такъв цвят?

— Не съм се замислял за това. — После се умълча. Колкото и да бе нетипично за нея, майка ми се присъедини към мълчанието му за известно време и накрая каза:

— А сега, като го направи?

— Какво съм направил?

— Като се замисли за това. За косата на Джойс Ройс.

— Ооох. Не, за друго си мислех.

— И ще споделиш ли прозренията си с останалата част от човечеството?

— Мислех си две ли ъ-та има в думата „скрабъл“.

— Мъже — отвърна майка ми. — Само едно, тъпчо.

Баща ми се усмихна на това. Виждате ли как я караха заедно?

Попитах баща ми как върви колата. Тогава беше на седемдесет и осем и се чудех колко още ще му позволяват да шофира.

— Двигателят няма грешка. Каросерията сдава багажа. Шасито ръждясва.

— А ти как си, татко? — Исках да избегна директния въпрос, но той се изплъзна от устата ми.

— Двигателят няма грешка. Каросерията сдава багажа. Шасито ръждясва.

Сега лежи в болницата, понякога в собствената си пижама на зелени райета, по-често в нечия чужда, в която трудно се побира. Наследена от някой умрял може би. Намига ми, както е правил винаги, и нарича хората „скъпи“. Казва:

— Това беше жена ми. Много щастливи години.

Майка ми говори делово за Четирите Последни Неща. Има предвид Четирите Последни Неща на съвременния живот: подготвянето на завещание, осигуряването на старините, очакването на смъртта и невъзможността да повярваш в задгробния живот. Най-накрая успя да се наложи на баща ми да си направи завещание, след като беше навършил шейсет. Той никога не споменаваше смъртта, поне аз не съм го чул. Що се отнася до задгробния живот, в редките случаи, когато влизахме в църква семейно (само за венчавки, кръщенета или погребения), той просто коленичеше за кратко, притиснал пръсти към челото си. Това молитва ли беше, някакъв неин светски еквивалент, или навик, останал от детството? Може би проявяваше благовъзпитаност или толерантност? Отношението на майка ми към тайните на духа беше по-недвусмислено. „Дрън-дрън. Врели-некипели. Аз не се хващам на такива глупости, Крис, разбираш ли?“ — „Да, мамо.“

Питам се следното: дали зад сдържаността и намигванията, зад шеговитото раболепие пред майка ми, зад уклончивостта или ако предпочитате, добрия тон — се таеше паника и ужас от смъртта? Или това е глупав въпрос. Има ли човек, комуто да бъде спестен страхът от смъртта?

След като Джим Ройс умря, Елси се постара да съхрани приятелството с родителите ми. Канеше ги на чай, на шери, да разгледат градината й; но майка ми винаги отказваше.

— Търпяхме я само защото той ни беше симпатичен — казваше тя.

— Е, и тя не е несимпатична — вметваше баща ми. — Безобидна е.

— И чувалът с торф също е безобиден. Това не значи, че трябва да го наобикаляш и да си пиеш шерито с него. Както и да е, тя си постигна каквото целеше.

— Какво е целяла?

— Пенсията му. Сега си живее живота. Не са й нужни разни наивници да й разнообразяват дните.

— Джим би се радвал да се виждаме с нея.

— Джим е извън играта. Не му ли виждаше физиономията, когато тя започнеше да дрънка глупости? Личеше си, че се побърква от нея.

— Бях останал с впечатлението, че са много привързани.

— Това показва колко си наблюдателен.

Татко ми намигна.

— Защо намигаш?

— Намигам ли? Аз? Не може да бъде! — Той поизвърна глава с още десетина градуса и пак ми намигна.

Това, което искам да отбележа, е следното: част от поведението на баща ми винаги отричаше поведението му. Добре ли го казах?

Причината да се стигне до разкритието бяха някакви си луковици. Една позната от съседното село предложила на майка ми нарциси, които й били в излишък. Майка ми казала, че баща ми ще мине да ги прибере на връщане от клуба на Легиона. Позвънила там и поискала да говори с него. Секретарката й казала, че го няма. Когато някой даде на майка ми отговор, който не очаква, тя е склонна да го припише на глупостта на събеседника си.