Джулиан Барнс - Лимони на масата

Не се притеснявам за това. Имам пълномощно. Само че като се влоши, ще трябва да плащам да го гледат. И в зависимост от това колко ще живее може цялата му пенсия да похарча. Наистина няма смисъл да оставя нищо на нея. Предполагам, че ще започна да смятам. Като например: преди двайсет-трийсет години е работил цели два-три дни, влагал е всичката си сръчност и внимание, за да изкара парите, които сега ще платя за час-два на сестра да му бърше задника и да търпи бръщолевенето на петгодишен пакостник. Или по-точно на седемдесет и пет годишен безсрамник.

Преди много време бе казал: „Вив, искам да изживеем една дълга любов с теб. След като се оженим.“ Първата брачна нощ ме съблече той, сякаш разопаковаше подарък. Винаги беше нежен. Аз се усмихвах на тази нежност и казвах: „Спокойно, нямам нужда от упойка.“ Но той не обичаше да се шегувам в леглото, така че престанах. Мисля, че приемаше интимната страна по-сериозно от мен. Не че аз имах нещо против. Просто смятам, че човек може да си позволи да се посмее, ако му идва отвътре.

А сега, ако искате да знаете истината, ми е трудно да си спомня какви сме били в леглото. Все едно някакви други хора са го правили. Хора със самочувствието, че носят модни дрехи, които сега изглеждат смешни. Хора, които са ходили в „При Питър“ и са слушали Еди, холандския пианист, всяка вечер освен в неделя. Хора, които са си разбърквали кафето с ванилови пръчици. Толкова е странно, толкова е отдавна.

Разбира се, още има дни, в които е добре, и дни, в които е зле. Вървим от никъде за никъде, съзнателно. В добрите си дни не е превъзбуден и си пие с удоволствие хладкото мляко, а аз му чета. И тогава за кратко нещата са такива, каквито бяха. Не каквито бяха едно време, но такива, каквито бяха в близкото минало.

Никога не произнасям името му, за да привлека вниманието му, защото мисли, че викам друг, и се паникьосва. Затова казвам:

— Гулаш от говеждо месо. — Той не вдига поглед, но аз знам, че е чул. — Гулаш от агнешко или свинско — продължавам. — Гулаш от телешко и свинско. Говеждо задушено по белгийски, или фламандско карбонадо.

— Чуждестранни говна — промърморва той с четвърт усмивка.

— Задушена телешка опашка — продължавам аз и той повдига глава, макар да знам, че още е рано. Знам какво обича; знам кога какво става. — Говежди ролца, руладини или пури. Пай от месо и бъбреци.

И той очаквателно вдига очи към мен.

— Четири порции. Предварително затоплете фурната до 180 градуса. Класическите рецепти за това ястие държат на говежди бъбреци. — Той поклаща глава в израз на леко несъгласие. — Ако готвите с тях, трябва да ги бланширате. Нарежете на ситни кубчета, около сантиметър: седемстотин и петдесет грама говежди бут или друго месо.

— Или друго — повтаря неодобрително той.

— Три четвърти килограм телешко или агнешки бъбреци.

— Или.

— Три лъжички масло или говежда мас.

— Или — извисява глас той.

— Брашно с подправки. Две чаши костен бульон.

— Чаши.

— Една чаша сухо червено вино или бира.

— Чаша — повтаря той. — Или — повтаря той. После се усмихва.

И за миг аз се чувствам щастлива.

Когато бях на тринайсет, открих в шкафчето на банята тубичка противозачатъчен гел. Макар в общи линии да подозирах, че всичко, което се крие от мен, вероятно е свързано със секса, не успях да отгатна предназначението на тази смачкана тубичка. Някакъв мехлем за екзема, косопад или отпусната кожа. Но ситно изписаното упътване с тук-там олющени букви ми разкри това, което не желаех да науча. Моите родители все още го правеха. По-лошото беше, че при това положение мама можеше да забременее. Видя ми се, как да кажа, немислимо. Аз бях на тринайсет, сестра ми на седемнайсет. Може би тубичката беше много, много стара. Натиснах я предпазливо и бях съкрушен, когато тя меко хлътна под палеца ми. Докоснах капачето, което сякаш само се развинти с хлъзгава бързина. Другата ми ръка, изглежда, бе натиснала отново, защото на дланта ми се изцърка някаква гадост. Само като си представих, че майка ми си причинява това, каквото и да означаваше „това“, защото най-вероятно пълният комплект включваше и други неща. Помирисах смазочното вещество. Нещо средно между зъболекарски кабинет и гараж, помислих си. Отвратително.

Това се случи преди повече от трийсет години. Не се бях сещал за него до ден-днешен.

Познавам родителите си, откакто се помня. Това твърдение сигурно ви се струва очевидно, съзнавам го. Но нека да обясня. В детските си години се чувствах обичан и закрилян и съответно откликвах с подобаваща вяра в неразривността на връзката с родителите. После настъпи периодът на раздразнението и измамната зрялост, но в рамките на нормалното, като при всеки друг. Напуснах родния дом без травми и никога не съм се откъсвал от него задълго. Осигурих внучета, по едно от всеки пол, да компенсирам сестриното си посвещаване на кариерата. По-късно съм водил отговорни разговори с родителите си — добре, с майка ми — относно неизбежността на остаряването и практичността на бунгалата. Организирах обяд в ресторант за четирийсетата годишнина от сватбата им, проверих условията в пансионите за стари хора, обсъдихме завещанията им. Мама дори ми каза какво иска да се направи с праха им. Трябваше да занеса урните на някоя отвесна скала на остров Уайт, от което стигнах до извода, че там за пръв път са се обяснили в любов. Присъстващите трябваше да разпръснат праха им на вятъра и чайките. Дори усетих, че вече се притеснявам какво ще правя с празните урни. Не вървеше и тях да ги метна от скалата; нито пък да ги запазя и да си държа вътре, знам ли, пури, шоколадови бисквити или коледни играчки. Дума не можеше да става да ги пусна в някой контейнер за боклук на паркинга, който мама предвидливо ми беше оградила с кръгче върху топографската карта. Беше ми я напъхала в ръцете, докато татко го нямаше в стаята, и от време на време се осведомяваше пазя ли я на сигурно място.