Джулиан Барнс - Лимони на масата

Преди шест години забелязах голяма синина на главата на баща ми, между слепоочието и косата. Изжълтяваше по краищата, но в средата още беше индигова.

— Какво си си направил, татко?

Стояхме до кухненската маса. Майка ми току-що бе отворила бутилка шери и завързваше книжна салфетка около гърлото й, за да не подлее, ако баща ми не успееше да го сипе абсолютно безупречно. Винаги съм се чудел защо не го сипва тя, за да си спести салфетката.

— Падна, старият глупчо. — Майка ми затегна възела с точно премерена сила, защото знаеше повече от всеки друг, че ако го върже ожесточено, салфетката ще се скъса.

— Добре ли си, татко?

— Нищо ми няма, дреболия. Питай Началството.

По-късно, докато майка ми миеше чиниите, а ние двамата, седнали пред телевизора, гледахме следобедния снукър, аз попитах:

— Как така се удари, татко?

— Паднах — каза той, без да откъсва очи от екрана. — Ааах, знаех си, че ще влезе и ще отскочи, какво разбират тия младоци от снукър? Само се целят в дупката, никаква стратегия.

След чая родителите ми започнаха да играят скрабъл. Аз казах, че ще гледам. Спечели майка ми, както обикновено. Но нещо в играта на татко, който току въздишаше, сякаш съдбата му е отредила само несъчетаеми букви, ме накара да си помисля, че не влага старание.

Може би трябва да ви разкажа нещичко за селото. Всъщност то е по-скоро един кръстопът, край който във формална близост живеят стотина души. Има триъгълна градинка, която е изпомачкана от нехайни шофьори; административна сграда; пустееща църква, автобусна спирка с бетонен навес, пощенска кутия с крива захапка. Майка ми казва, че селският магазин „върши работа за най-необходимото“, което означава, че хората влизат в него само колкото да не пусне кепенци. Що се отнася до къщата на родителите ми, тя е просторна и безлична. С дървени греди, бетонен под, двойни прозорци; стил алпийска хижа според агентите по недвижими имоти — с други думи, има стръмен покрив с високо таванско помещение, пълно с ръждясващи пръчки за голф и изхвърлени електрически одеяла. Единственото убедително основание, което някога е изтъкнала майка ми в полза на заселването им тук, е, че на три мили има много хубав склад за замразени храни.

На три мили в обратна посока има запуснат клуб на Британския легион. По-рано всяка сряда по обяд баща ми се качваше на колата и отиваше там, „да се махне от очите на Началството“. Сандвич, халба бира, една партия билярд срещу когото свареше там, после, вмирисан на цигарен дим, обратно вкъщи за чая. На една закачалка в дрешника висеше униформата на Легиона — кафяво сако от туид с кожени налакътници и чифт жълтеникави панамени панталони. Тази установена практика бе одобрена, ако не и измислена от майка ми. Тя обичаше да повтаря, че баща ми предпочитал билярда пред снукъра, защото на масата имало по-малко топки и не се налагало да мисли кой знае колко.

Когато попитах баща ми защо предпочита билярда пред снукъра, той не ми отговори, че билярдът е игра за благородници или че е по-изтънчена, или по-елегантна, а каза: „Защото не е нужно да има край. Една игра на билярд може да продължи вечно, дори да губиш през всичкото време. Не обичам, когато нещата свършват.“

Баща ми рядко се изразяваше така. Обикновено приказваше с някаква заговорническа усмивка. Поради иронията си оставяше впечатлението, че не говори много почтително, но също и че не е напълно сериозен. Тонът на нашите разговори бе отдавна установен: дружески, свойски, уклончив; сърдечен, но в същността си дистанциран. По английски, о, да, типично по английски, за бога, по английски. В нашето семейство няма прегръдки и потупване по гърба, не си падаме по сантименталностите. На важните за нас дати получаваме свидетелства за обич по пощата.

Може би съм оставил впечатлението, че проявявам пристрастие към баща ми. Не искам да изкарам майка ми язвителна или без чувство за хумор. Е, вярно, че може да бъде язвителна, да. А оттам и да загуби чувство за хумор. В нея има някакво нервно кокетство: дори на средна възраст не напълня. И както обича да казва, трудно понася глупаците. Когато с баща ми се преместиха да живеят в това село, се запознаха със семейство Ройс. Джим Ройс беше техният лекар, човек от старата генерация, който пиеше и пушеше и вечно повтаряше, че удоволствията никога никому не са навредили, докато един ден не умря от инфаркт доста преди да стигне средната продължителност на живота при мъжете. Първата му жена умряла от рак и преди да е минала и година, Джим се оженил повторно. Елси бе общителна едрогърда жена с няколко години по-млада от него. Носеше смешни очилца и както самата тя казваше, „падаше си по танците“. Майка ми я наричаше Фру-фру и дълго след като се установи, че предишният живот на Елси е минал в гледане на родителите й в Бишопс Стортфорд, продължи да твърди, че тази жена е била секретарка на Джим Ройс и го е изнудила да се ожени за нея.