Джулиан Барнс - Лимони на масата

Не искам да си мислите, че храната е единственото, от което се интересуваше. Редовно следеше новините и винаги имаше свое мнение за събитията. Свои убеждения. Обичаше конните състезания, макар да не си падаше по залаганията. Беше запален по Дербито и Националното състезание и те му стигаха, а от надбягванията „Оукс“ и „Сейнт Леджър“ не се вълнуваше. Умееше да се владее, внимаваше с емоциите. Четеше биографии, особено на хората от шоу бизнеса, пътувахме, обичаше да танцува. Но от това, знаете ли, няма и помен. И храната вече не му доставя удоволствие, поне не и яденето. Правя му пюрета с миксера. Не купувам консервирани буламачи. Не може да пие алкохол, разбира се, ще се превъзбуди. Обича какао и топло мляко. Не вряло, не кипнало, а леко затоплено, с температурата на тялото.

Когато всичко започна, си помислих — по-добре това, отколкото да го беше хванало нещо друго. Лоша болест е, но има и по-страшни. Вярно, казах си, ще забравя някои неща, но под повърхността винаги ще си е той. Може би ще е като второ детство, но ще е неговото детство, нали? Така си мислех. Дори да стигне дотам, да не ме познава, аз ще го познавам винаги, и това ми стига.

Когато си помислих, че има проблеми с хората, защото не си ги спомня, извадих албума със снимките. Преди няколко години обаче го изхвърлих. Не ми хареса резултатът, да си кажа право. Той започна от последната страница, не знам защо, но ми се стори добра идея — да се връщаш назад през живота си, вместо да старееш. Назад към младостта, рамо до рамо с мен. Последните снимки, които бях мушнала, бяха от морското ни пътешествие, не много сполучливи. Или по-скоро неразкрасени. Насядали около маса пенсионери с почервенели лица, книжни шапки и розови от светкавицата облещени очи. Вгледа се във всяка снимка и аз си помислих, че ги разпознава, после бавно си запроправя път назад: пенсиониране, сребърна сватба, екскурзия до Канада, излети през уикендите из Котсуолдс, кучето ни Скипър, преди да го заведем да го приспят, апартаментът след ремонта и преди това, Скипър, когато го взехме, и тъй нататък, назад и назад, докато стигнахме до почивката в Испания на първата годишнина от сватбата ни, на плажа, както съм по бански, който си купих с големи притеснения, докато не осъзнах, че едва ли ще се натъкнем на някого от колегите му. Когато го облякох в пробната, много се стреснах, че е толкова изрязан. Но все пак реших да го купя и… е, само ще кажа, че нямах никакви възражения относно ефекта му върху съпружеските ни контакти.

Той дълго гледа снимката, после вдигна очи към мен.

— Обичах да мажа нейните балкони — каза той.

Каквото щете си мислите, но аз не се правя на вода ненапита. Не се шокирах от „балконите“. И след като се посъвзех, разбрах, че не е и от „нейните“. Шокира ме това „мажа“.

С другите хора се държи добре. Прилично, искам да кажа. Усмихва им се леко и им кима, сякаш е стар учител, познал свой бивш ученик, ала не се сеща за името му и годината, когато му е преподавал в шести клас. Вдига поглед към тях и невъзмутимо подмокря памперса си, казвайки „Ти си голям симпатяга, той е голям симпатяга, ти си голям симпатяга“ в отговор на казаното от тях, и те си тръгват, почти убедени, че ги помни, а той е все още там някъде, в бездната, и му е много мъчно, разбира се, за нея и за себе си, но предполагам, че се радва на посещението им, така че аз съм си изпълнила задачата. Затварям вратата след тях и когато се връщам, той вече събаря на пода чаения сервиз и троши поредната чаша. Казвам:

— Не, нека да не правим така, нека си стоят върху подноса.

А той отговаря:

— Ще го вкарам моя в дебелия ти задник и ще те блъскам, навътре, навън, навътре, навън, и ще го наръгам, ръг-ръг-ръг, дълбоко в теб. — После ще се изкиска, сякаш да покаже, че ме е изиграл точно по време на чая, погодил ми е номер, но ще му се размине. Да покаже, че винаги ме е надхитрял, през всичките тези години.

Той беше по-паметливият от двама ни, колкото и смешно да звучи. Мислех си, че ще мога да разчитам на него, той да помни; за в бъдеще имам предвид. Сега гледам снимките от някакъв излет по хълмовете на Котсуолдс преди двайсет години и се чудя къде сме нощували, това църква ли е или манастир, защо съм снимала този жив плет от форзиции, кой е карал, имали ли сме съпружески контакт? Не, за последното не си задавам въпроса, макар че бих могла.

Той говори неща от рода на:

— Смучи ми топките, хайде, лапни ги една по една и си играй с език. — Не звучи гальовно. Казва: — Изцеди си на гърдите бебешки лосион и ги натисни отстрани, та да те чукам между тях и да се изпразня на шията ти. — Казва: — Нека се изсера в устата ти, винаги си го искала, нали, кучко скръндзава, чакай да го направя за разнообразие. — Той казва: — Ще ти платя да направиш каквото искам, но не можеш да избираш и пробираш, всичко ще трябва да правиш, ще ти платя, имам си хубава пенсия, няма смисъл да й я оставям на нея . Това „нея“ не се отнася за Нея. Има предвид мен.