Джулиан Барнс - Лимони на масата

Когато е в такова настроение, може да изобрази нещо по-ясно от снимка, по-живо от обикновен спомен. Все едно измисля разказ, така го съчинява, седнал насреща ми по пижама и халат. Съчинява го, но аз знам, че е истинско, защото от думите му си го спомням. Ламаринената табела, сондата, потопила глава да пие нефт, мишеловът в небето, шалът, с който съм си вързала косата, бурята с проливен дъжд и дъгата след дъжда.

Той винаги е изпитвал удоволствие от яденето. Питаше пациентите за хранителните им навици и после си водеше кратки бележки. За една Коледа, да стане по-весело, направи изследване за това дали пациентите, които се наслаждават на храната, се грижат повече за зъбите си от тези, които не й се наслаждават. Беше начертал диаграма. Не искаше да ми каже какво се стреми да докаже, докато не приключи. А изводът беше, че неговата статистика не показва зависимост между удоволствието от яденето и грижата за зъбите. Което беше малко разочароващо, защото целта му беше да открие връзката, нали?

Но той открай време си падаше по хубавата храна. Ето защо „Лондонските заведения през очите на Бон Виван“, 1954 г., ми се стори голямо попадение, когато я открих. Беше сред разни стари книги, запазени от първите години на практиката му, когато се учил да вкусва удоволствията, преди да се ожени за Нея. Намерих я в килера и си помислих, че тази книга може да съживи някакви спомени. Страниците лъхаха на мухъл и в тях имаше изречения като: „Клубът на Императрицата — това е Томи Гейл, Томи — това е Клубът.“ И следното: „Ако никога не сте използвали ванилова пръчица вместо лъжичка за разбъркване на кафето си, значи сте пропуснали едно от онези милион и едно дребни удоволствия на масата.“ Нали разбирате защо си помислих, че от това може да му проблесне нещо в ума?

Беше си отбелязал някои страници, та предположих, че е ходил във „Ветераните от Челси“ и таверна „Антилопа“ и в някакво място, наречено „Беломети“ на Лестър Скуеър, чийто съдържател бил известен като Беломети Фермера. Описанието на това заведение започва с „Беломети Фермера е толкова елегантен, че сигурно кара добитъка си да се чувства неудобно и засрамва кривите бразди.“ Звучи като от памтивека, нали? Пробвах да му размърдам ума с няколко имена и места: „Красивата мелничарка“, „Кратка среща“, таверна „Унгария“, „Монсеньор Грил“, „Крилатият вол“, „Алпийската хижа“. Накрая той каза:

— Лапни ми го.

— Моооля? — отвърнах аз.

Имитирайки някакъв отвратителен акцент, той продължи:

— Знаеш как се лапа, не знаеш ли? Разтваряш си устата както си разтваряш оная работа и смучеш. — После ме погледна така, сякаш казваше: Стъпи ли на земята, разбра ли с кого си имаш работа?

Отдадох го на лошия период или на лекарствата. Реших, че не се отнася за мен, и на другия ден пак опитах.

— Ходил ли си някога в ресторант, наречен „При Литър“?

— В Найтсбридж — отвърна той. — Бях направил много сполучлива коронка на една театрална знаменитост. Американка беше. Спасихте ми живота, каза. Попита ме обичам ли хубавата храна. Плати ми пет лири и ми заръча да заведа момичето си в „При Питър“. Беше им позвънила предварително, много мила жена, така че там ме очакваха. Не бях ходил никога на такова лъскаво място. Свиреше холандски пианист, Еди се наричаше. Поръчах си пикантен грил „Питър“ — котлет, наденичка, парче дроб, пържено яйце, домат на скара, два резена шунка на скара. Помня я тая порция и до днес. Преядох здравата.

Щеше ми се да попитам кое е било неговото момиче тогава, но вместо това казах:

— Какъв беше десертът?

Той смръщи вежди, сякаш се допитваше до някогашното меню.

— Намажи си оная работа с мед и ми дай да ближа, на това му викам аз десерт.

Казах ви вече, не го приемах лично. Реших, че е нещо, свързано с госпожицата, дето я е водил на ресторант преди толкова години. Като си легнах, проверих какво пише за това място в „Лондонските заведения“ от 1954 г. Беше го запомнил с абсолютна точност. Имало е пианист холандец, наречен Еди. Свирел е всяка вечер от понеделник до събота. Причината да не свири в неделя не била „нежелание от страна на Еди или мърморене от страна на мистър Щайнлер“, а се дължала на „закостенелите нрави на нашите сънародници, за които веселието е трън в очите“. Такива хора ли сме ние? Значи веселието ни боде очите? Мистър Щайнлер трябва да е бил съдържателят.

Когато се запознахме, той често ми повтаряше: „Животът е преждевременна реакция на смъртта.“ Казах му да не бъде толкова черноглед, предстояха ни най-хубавите години.