Джулиан Барнс - Лимони на масата

Всичко това, разбира се, беше много отдавна. Пенсионира се преди десет години, а от седем спим отделно. Той го пожела, не аз. Ритала съм го насън, а и искал, като се събуди, да си пусне новините. Доколкото си спомням, не се възпротивих кой знае колко, защото по онова време вече си бяхме като две дружки, ако се сещате за какво става въпрос.

Така че представете си изненадата ми една вечер, тъкмо като го завивам… беше скоро след като взех да му чета, и чувам буквално следното:

— Мушни се при мен.

— Много си сладък — казах, но се направих на разсеяна.

— Мушни се при мен — повтори той. — Моля ти се. — И ме погледна с едни очи… като навремето.

— Не съм… готова — казах. Нямах предвид да се подготвям като в ония години, не, просто не бях готова в друг смисъл. В най-различен смисъл. Че коя жена би била след толкова време?

— Хайде, загаси лампата и се съблечи.

Е, нали се сещате какво си помислих. Реших, че може да се дължи на лекарствата. Но после се зачудих дали пък причината не е в това, което му чета, в начина, по който миналото се връща, и че може би този момент, този час, този ден за него изведнъж стават като едно време. И като си представих, че е така, сърцето ми се разтопи. Никак не бях настроена за подобно нещо, нямах желание да го правим, то не става така, но как да му откажа. Тъй че загасих лампата и започнах да се събличам на тъмно, и го чувах как се ослушва… ако се сещате какво имам предвид. Да, това беше някак вълнуващо, това ослушване в тишината, и накрая си поех дъх, отметнах завивките и легнах до него.

И тогава го чух да казва… тия думи ще ги помня до последния си ден, да казва с оня свой хладен глас, сякаш съм заприказвала за личния си живот пред пациентите, да казва:

— Не, не ти.

Помислих, че ми се е счуло, но той повтори:

— Не, не ти, кучко.

Това беше преди година-две, оттогава насам какво ли не ми сервира, но това беше най-ужасното, ако разбирате какво имам предвид. Просто станах от леглото и си отидох в стаята, но дрехите си оставих на куп до леглото му. На сутринта можеше да му просветне какво е било, стига да поискаше. Нито поиска, нито му просветна. Чувството за срам отдавна го е напуснало.

— Американска салата от зеле — чета аз. — Ориенталска салата с бобени кълнове. Салата от цикория и цвекло. Салата от бланширан спанак. Зелена салата с яйце и майонеза. Салата „Цезар“. — Той повдига леко глава. Продължавам. — Четири порции. За тази прочута калифорнийска салата ви трябват: 1 глава чесън, обелена и нарязана на ситно в чаша зехтин, нищо повече.

— Чаша — повтаря той. С това иска да каже, че не харесва американския начин на отмерване с чаши, и най-големият глупак знаел, че има чаши с най-различни размери. Винаги си е бил такъв, много прецизен. Ако готвеше по рецепта, в която се казваше „Сложете две-три лъжици“ от нещо си, ужасно се нервираше, защото искаше да знае дали да са две, или да са три, не може и двете да са верни, нали, Вив, логично е едното от тях да е по-добро.

— Препържете кубчета хляб. Две марули, сол, суха горчица, обилно поръсете с пипер.

— Обилно — повтаря той, имайки предвид неяснотата.

— Пет филета аншоа, три супени лъжици винен оцет.

— По-малко.

— Едно яйце, две-три супени лъжици пармезан.

— Две или три?

— Сокът на един лимон.

— Харесва ми фигурата ти — казва той. — Аз си падам по големички балкони.

Не му обръщам внимание.

Първия път когато му прочетох за салата „Цезар“, стана цяло чудо. Започна и не спря.

— Бях на изложение на продуктите „Орал Би“ в Мичиган и ти долетя при мен с „Пан Ам“, и обикаляхме от никъде за никъде, съзнателно.

Това беше една от шегите му. Разбирате ли, той винаги е искал да знае какво ще правим, кога, къде и защо. Днес биха го нарекли маниак на тема контрол, но навремето повечето хора бяха такива. Веднъж го попитах защо не можем да сме по-спонтанни, да тръгнем напосоки, ей тъй, за разнообразие. Той пусна типичната си тънка усмивка и каза:

— Добре тогава, Вив, ако това искаш, ще тръгнем от никъде за никъде, съзнателно.

Спомни си и ресторанта на Дино, встрани от междущатската магистрала, доста на юг. Бяхме се отбили да обядваме там. Спомни си нашия келнер Емилио, който ни беше казал, че се е научил да прави салата „Цезар“ от един човек, който я научил от този, дето я е измислил. После описа как Емилио я направи пред нас — смачка аншоата с лъжица, пусна яйцето отвисоко, настърга виртуозно пармезана на рендето, сякаш свиреше на инструмент. В последния момент разпръсна отгоре крутоните. Той си спомни всичко това и аз си го спомних покрай него. Дори помнеше колко е излязла сметката.