Джулиан Барнс - Лимони на масата

— Проклетата Фру-фру, с нея са си лика-прилика. Двама малоумници. Но ми съсипаха живота, разбира се.

— О, я стига, мамо.

— Недей да ми якаш, млади човече! Стани на моята възраст и тогава ми говори с такъв тон. Съсипаха ми живота. — Не позволяваше никой да й противоречи; и тя влизаше отново в родителската си роля.

Налях си чаша чай от каничката до мивката.

— Много е силен.

— Не ме интересува.

Настана тягостно мълчание. Отново се почувствах дете, което иска да го похвалят или поне да не му се карат.

— Помниш ли Тор, мамо? — неочаквано за себе си попитах аз.

— Кое?

— Тор. От времето, когато бяхме малки. Как само кръстосваше из кухнята! Много беше своенравна. И постоянно правеше наводнения, нали?

— Мисля, че това беше Хотпойнт.

— Не. — Странно колко се разпалих. — Хотпойнт сте я имали после. Аз помня Тор. Тракаше ужасно и имаше дебели бежови маркучи.

— Чаят сигурно не може да се пие — каза майка ми. — Между другото, изпрати ми картата, която ти дадох. Не, направо я изхвърли. Остров Уайт, глупости! Забрави тия тъпотии. Разбра ли ме?

— Да, мамо.

— Това, което искам, ако си отида преди баща ти, както и очаквам да стане, е просто да ме разпръснеш. Все едно къде. Или пък поръчай на крематориума. Не си длъжен да се разкарваш за праха ми, да знаеш.

— Искам да престанеш с тия приказки.

— Той ще ме надживее. Пантите на скърцащата порта държат най-дълго. Докторшата може да прибере праха му, нали?

— Спри да говориш така.

— Да си го сложи върху камината.

— Виж какво, мамо, ако стане така, искам да кажа, ако умреш преди татко, тя няма да може да се разпорежда. Ще зависи от мен — от мен и от Карън. Елси няма да има нищо общо с това.

Майка ми настръхна при споменаването на името й.

— Карън я отпиши, а на теб се оказа, че не мога да ти имам доверие, нали, сине?

— Ма…

— Да се промъкваш зад гърба ми в къщата й! Метнал си се на баща си, няма що. Винаги си приличал на него.

Според Елси майка ми отровила живота им с постоянните си обаждания. „Сутрин, обед, вечер, особено вечер. Накрая просто изключвахме телефона.“ Според Елси майка ми непрестанно привиквала баща ми да върши разни работи по къщата. Използвала най-различни аргументи. 1) Половината къща е негова, тъй или иначе, значи е длъжен да я поддържа. 2) Не й е оставил достатъчно пари да наеме работник. 3) Едва ли очаква на тази възраст да се катери по стълбата, за да чисти улуците. 4) Ако не дойде начаса, тя ще се занесе у Елси и пак ще го доведе.

Според майка ми почти веднага щом се изнесъл, баща ми цъфнал на вратата й и сам поискал да поправя уредите, да копае градината, да чисти улуците, да проверява бутилката с газта, всичко. Според майка ми баща ми се оплаквал, че Елси се държи с него като с куче, не го пускала да ходи в клуба, купила му от ония пантофи, които най-мразел, и искала да го откъсне напълно от децата му. Според майка ми баща ми постоянно я молел да го прибере обратно, на което тя отговаряла: „Каквото си си надробил, това ще сърбаш.“ Макар че просто искала да го остави да се помъчи още малко. Според майка ми баща ми се дразнел, че Елси глади ризите му отгоре-отгоре и че сега всичките му дрехи вонят на цигари.

Според Елси майка ми направила голям въпрос от това, че задната врата се изметнала и резето влизало само наполовина и някой крадец можел за секунди да го избута и да я изнасили или убие, както си лежи в леглото, така че баща ми — щял, не щял, — отишъл да поправи вратата. Според Елси баща ми се зарекъл това да му е за последен път и дори цялата проклета къща да изгори до основи, за предпочитане заедно с майка ми, никой няма да го накара да иде там повече. Според Елси точно тогава, докато баща ми поправял задната врата, майка ми го цапардосала по главата с някакъв инструмент, после го оставила да лежи на земята с надеждата да умре и чак след няколко часа извикала линейка.

Според майка ми баща ми й вадел душата да си поправи задната врата, защото не искал да я мисли, задето е сама през нощта, което според него можело да се разреши по най-простия начин — да го приеме обратно. Според майка ми баща ми неочаквано дошъл един следобед, носейки сандъчето си с инструменти. Няколко часа седели и си приказвали за старото време и за децата, дори извадили снимки, които ги просълзили. Казала му, че ще си помисли дали да не го приеме обратно, но не и преди да поправи вратата, ако за това бил дошъл. Той взел инструментите и излязъл, а тя раздигала масата след чая, после седнала да доразгледа снимките. След време осъзнала, че не чува никакъв шум откъм работилницата. Баща ми лежал на една страна и издавал хъхрещи звуци; сигурно пак бил паднал и си бил ударил главата в пода, тоест в бетона. Повикала линейката — бавила се цяла вечност — и сложила възглавница под главата му, ето, да съм видел коя, окървавената.