Джулиан Барнс - Лимони на масата

Чувам, че господин Стравински намира творчеството ми за слабо. Приемам го като най-големия комплимент, който съм получавал през целия си дълъг живот! Господин Стравински е от онези композитори, които се люшкат между Бах и последните моди. Но техниката на музиката не се научава от черните дъски и пюпитрите в училище. В това отношение мистър И. С. е най-големият отличник на класа. Но когато някой сравни моите симфонии с неговите мъртвородени отрочета…

Един френски критик, който се чудеше как да разгроми моята Трета симфония, цитира Гуно: „Само Бог твори в до мажор.“ Именно.

С Малер веднъж разисквахме композицията. Според него симфонията трябвало да наподобява света и да съдържа всичко. Отвърнах, че същината на симфонията е формата: тъкмо строгостта на стила и безкрайната логика изграждат вътрешната връзка между мотивите.

Когато музиката е литература, тя е слаба литература. Музиката започва там, където свършва словото. Какво следва, когато музиката свърши? Тишина. Всички други изкуства се стремят към състоянието на музиката. А музиката към какво се стреми? Към тишина. В такъв случай аз съм успял. Сега съм известен с дългото си мълчание както навремето с музиката си.

Разбира се, още композирам някакви мелодийки. Поздравително интермецо за рождения ден на новата съпруга на братовчеда С., която не е толкова уверена с педалите, колкото си въобразява. Бих могъл да отговоря на повика на държавата, на исканията на десетки села, готови да развеят знамената. Но това ще е преструвка. Моето пътуване е към края си. Дори враговете ми, които не понасят творчеството ми, признават, че в него има логика. Логиката на музиката в крайна сметка води до тишина.

А. проявява сила на характера, която на мен ми липсва. Не случайно е генералска дъщеря. Другите ме виждат като прочут човек със съпруга и пет дъщери, наперен петел сред кокошките. Казват, че А. се е пожертвала в името на моята кариера. Но пък аз пожертвах своя живот в името на изкуството си. Много добър композитор съм, но като човек… хм, това е друга тема. И все пак я обичах и двамата сме изживели някои щастливи моменти. Когато я срещнах, за мен тя беше Малката русалка, нарисувана от Йозефсон, приспиваща своя рицар сред теменужките. Но нещата станаха по-трудни. Появиха се демоните. Сестра ми в психиатричната клиника. Алкохолът. Неврозата. Меланхолията.

Горе главата! Смъртта е на две крачки.

Ото Андерсон така детайлно е изработил семейното ми дърво, че ми призлява.

Някои хора ме смятат за тиранин, защото винаги съм забранявал на петте ми дъщери да пеят или да свирят в къщата. Никакви весели скрибуцания на некомпетентна цигулка, никакво запъхтяно напъване на изтормозена флейта. Какво — никаква музика в дома на великия композитор! Но А. ме разбира. Тя знае, че музиката трябва да се роди от тишината. Да дойде от нея и да се върне в нея.

Самата А. също използва тишината като средство. Имам — Господ ми е свидетел — много трески за дялане. Никога не съм твърдял, че съм от съпрузите, за които сипят хвалби в църквите. След Гьотеборг тя ми написа писмо, което ще нося със себе си, докато не предам богу дух. Но в нормални дни не ми трие сол на главата. И за разлика от всички други никога не ме пита кога ще завърша Осмата. Просто действа, без да ми пречи. Нощем пиша музика. Не, нощем седя на бюрото си с бутилка уиски и се опитвам да работя. По-късно се събуждам с глава върху партитурите, а ръката ми стиска голия въздух. А. е прибрала уискито, докато съм спал. Не говорим за това.

Алкохолът, който по едно време оставих, сега е най-верният ми другар. И най-отзивчивият!

Излизам да обядвам сам и размишлявам над морала. Или пък отивам в Кемп, в Социететсхузет или Кьониг да обсъдя с някого тази тема. Странният въпрос относно Man lebt nur einmal 20 20 Веднъж се живее (нем.). — Б.пр. . В Кемп сядам на масата с лимоните, тъй да се каже. Тук е разрешено — всъщност е задължително — да се говори за смъртта. Много дружески разговор. На А. това не й харесва.

При китайците лимонът е символ на смъртта. Ето, онова стихотворение от Анна Мария Ленгрен — „Погребан с лимон в ръка“. Точно така. А. би се опитала да го забрани, понеже било черногледо. Но кому, ако не на един труп, е разрешено да бъде черноглед?

Днес чух жеравите, но не ги видях. Облаците бяха много ниско. Но както си стоях на хълма, чух отгоре да долита мощният крясък, който издават, когато се отправят на юг. Невидими те бяха дори още по-красиви, по-тайнствени. Отново ми дават урок по мелодичност. Музиката им, музиката ми, музиката. Това е тя. Стоиш си на един хълм и иззад облаците чуваш звуци, които пронизват сърцето ти. Музиката — дори моята — винаги се отправя на юг, незабележимо.