Джулиан Барнс - Лимони на масата

Андрю каза, че абстрахирайки се от закононесъобразността на плана ми, има две основни възражения срещу него. Първо, при един електрошок човешкото същество, той или тя, можело да реагира по-шумно, отколкото първоначално, което щяло да предизвика обратен ефект. И второ, колкото и да искал да ме подкрепи, допускал, че въздействието на електрическия стол може да разколебае желанието на концерт-феновете да си купуват билети и в бъдеще. Разбира се, ако Лондонската филхармония свирела пред празна зала, предвиждал, че няма да има странични шумове, които да ме смущават. Да, щял съм да постигна целта си, макар че без задници на седалките освен моя собствен оркестърът сигурно щял да поиска нереалистично голямо спонсорство.

Андрю може да е ужасно заядлив, съгласни ли сте? Зададох му въпроса опитвал ли се е някога да слуша тихата тъжна музика на човечеството, докато някой използва мобифон.

— Питам се на какъв инструмент ще се свири тя — отвърна той. — Може би няма да е музикален инструмент. Най-добре да затегнеш с каиши към столовете им около хиляда любители на концерти и лекичко да им пуснеш електрически ток, като им кажеш да не вдигат шум, за да не усилиш електрошока. Ще чуваш сподавено охкане и пъшкане и всевъзможни приглушени писъци — ето ти я тихата тъжна музика на човечеството.

— Голям циник си — казах аз. — Всъщност идеята ти не е толкова лоша.

— На колко години си?

— Би трябвало да знаеш. Макар че забрави последния ми рожден ден.

— Това само показва на колко съм аз. Хайде, кажи де.

— С три години по-стар от теб.

— Тоест?

— На шейсет и две.

— Поправи ме, ако греша, но невинаги си бил такъв.

— Не, докторе.

— Когато беше млад, ходеше на концерти и просто си седеше и се радваше на музиката, нали?

— Доколкото си спомням, докторе.

— А сега какво се е променило — другите ли се държат по-зле, или ти ставаш по-чувствителен с възрастта?

— Другите се държат ужасно . Това ме прави по-чувствителен.

— А кога забеляза промяната в поведението им?

— Когато ти престана да идваш с мен.

— Не говорим за това.

— Не, но ти попита. Тогава започнаха да се държат по-зле. Когато вече не идваше с мен.

Андрю се позамисли над думите ми.

— Което доказва тезата ми. Започнал си да ги забелязваш чак когато си бил сам. Значи всичко опира до теб, а не до тях.

— Тогава пак идвай с мен и ще спра.

— Не говорим за това.

— Не, не говорим за това.

Няколко дни по-късно препънах един мъж на стълбите. Беше се държал безобразно. Пристигна в последната минута с една късопола фльорца. Излегна се разкрачен и взе да се оглежда, досадно въртейки глава. Дърдореше и се натискаше в нея между отделните части (на концерта на Сибелиус, представете си!), за шумоленето с програмата да не говорим. А накрая, в последната част, познайте какво направи. Наведе се към госпожицата и й пусна ръка, от вътрешната страна на бедрото. Тя се направи, че не забелязва, после игриво потупа пръстите му с програмата си, при което той се отдръпна и застана с изправен гръб и доволна усмивка на глупавата си самонадеяна физиономия.

През паузата се насочих право към тях. Той беше, как да го кажем, неадекватно реагиращ. Побутна ме да мине и каза само едно: „Разкарай се, перко!“ Е, нямаше как, проследих го извън залата, надолу по страничното стълбище на ниво 2А. Той явно бързаше. Сигурно искаше да кашля и да плюе, да киха, да пуши и да пие, и да си настрои алармата на електронния часовник, та да му напомни да си използва мобифона. Така че аз го ритнах в глезена и той се пльосна по лице, прелитайки през половината стъпала. Беше тежичък и май че му потече кръв. Жената с него, която не беше по-възпитана и взе да се подхилква, когато той каза „Разкарай се, перко!“, сега се разпищя. Да, помислих си аз, вече с гръб към тях, може би един ден ще се научите да се отнасяте с повече уважение към цигулковия концерт на Сибелиус.

Всичко опира до уважението, нали така? Ако си го нямаш, трябва да те научат на него. Вярното мерило, единственото мерило е дали ставаме по-цивилизовани, или не. Съгласни ли сте?

За празника на Жан-Етиен Дьолакур снаха му бе поръчала следните ястия: бульон, вареното в него говеждо, печен див заек, задушени гълъби, зеленчуци, сирене и желирани плодове. Неохотно завладян от общителност, Дьолакур позволи да му поднесат бульон; в чест на този ден той дори церемониално поднесе лъжица към устата си и духна леко, преди да я излее недокосната в чинията. Когато сервираха говеждото, той кимна на слугата, който постави пред него в две отделни чинии една-единствена круша и парче дървесна кора, обелена преди двайсетина минути. Синът му Шарл, снахата, внукът, племенникът и неговата съпруга, свещеникът, съседът фермер и старият му приятел Андре Лагранж се престориха, че не забелязват. От своя страна Дьолакур учтиво правеше компания на гостите си — сдъвка четвърт круша, докато те изядоха говеждото в чиниите си, друга четвъртина по време на заека и тъй нататък. Когато поднесоха сиренето, той извади джобно ножче и наряза на ивици дървесната кора, после бавно взе да я преживя парченце по парченце. По-късно за приспивателно изпи чаша мляко, хапна малко задушена маруля и една ренета. Спалнята му беше добре проветрена, а възглавницата напълнена с конски косъм. Внимаваше върху гърдите му да не натежат одеяла и краката му да не изстинат. След като придърпа ленената си нощна шапчица върху слепоочията, Жан-Етиен доволно се отдаде на размишления относно глупостта на близките си.