Джулиан Барнс - Лимони на масата

— Извинете, обичате ли изобразителното изкуство? Посещавате ли музеи и галерии? — Това обикновено предизвикваше положителна реакция, дори да се прокрадваше подозрение. Да не бях анкетьор с тефтер и въпросник? Така че бързах да доуточня първоначалния си въпрос: — И коя картина бихте посочили като ваша любима? Споменете една от многото.

Хората обичат такива въпроси и ме възнаграждаваха с „Кола със сено“ или „Венера пред огледалото“, или „Водни лилии“ на Моне или каквото е там.

— Е, добре, представете си следното — казвах аз, изтъкан от любезност и настроение. — Любувате се на „Венера пред огледалото“, а аз съм застанал до вас и докато вие я гледате, тази невероятно прочута картина, която обичате повече от всяка друга на света, аз започвам да плюя върху нея, така че части от платното се покриват с храчка. Не го правя веднъж, а няколко пъти. Е, какво ще си помислите за това мое действие? — Продължавам да поддържам тон на разумен човек, не непременно от екип за социологическо проучване.

Отговорите варират между намерение за незабавно реагиране и позамисляне, между „Ще повикам охраната“ и „Според мен ви хлопа едната дъска“.

— Именно — отговарям аз и лекичко приближавам. — Така че недейте — и тук понякога ги ръгвам в рамото или в гърдите малко по-силно, отколкото очакват, — недейте да кашляте по средата на Моцарт. Все едно че плюете върху „Венера пред огледалото“.

В този момент повечето започват да гледат тъпо, а има и такива, които реагират подходящо — като хванати да крадат в магазин. Един-двама казват: „Вие за кого се мислите?“, на което аз отговарям: „Просто за някого, който като вас си е платил за мястото.“ Забележете, че никога не претендирам да съм от персонала. После добавям: „И да знаете, че ще ви държа под око.“

Някои започват да лъжат. „Сенна хрема“, казват, на което аз отговарям: „Вие тук и сено ли си носите?“ Някакъв с вид на студентче взе да ми се извинява, че не си преценил времето за кашляне. „Мислех, че знам тази творба наизуст. Реших, че следва внезапно кресчендо, а не диминуендо.“ Погледът ми беше убийствен, както сигурно си представяте.

Но не мога да се преструвам, че всички се сепват или оклюмват. Изперкалите старци с костюми на тънко райе, болшевишките лекета, мачовците, придружени от женски кречетала: те могат да се държат много гадно. Пускам им някоя от дежурните си фрази, а те отговарят: „За кого точно се мислите?“ или „Я чупка, ако обичаш“ — от тоя род реплики, които нямат нищо общо с темата, а някои ме поглеждат така, сякаш аз съм безобразникът, и ми обръщат гръб. Не харесвам такова поведение, смятам го за неучтиво, така че може да блъсна леко ръката, която държи питието, което им помага пак да се обърнат към мен, и ако са сами, казвам съвсем отблизко: „Знаеш ли какво, ти си шибана курва и затова ще те държа под око.“ Обикновено мразят да им се говори така. Естествено, ако присъства жена, езикът ми е по-въздържан. „Как ли се чувства човек — питам аз и замълчавам, сякаш търся вярното определение — като кръгъл курвенски егоист ?“

Един отиде да повика разпоредител. Веднага надуших какво е замислил, така че седнах кротко с чаша вода, свалих си хералдическата значка и станах от хрисим по-хрисим.

— Колко се радвам, че ви доведоха. Тъкмо търсех кого да попитам. Каква точно е политиката ви спрямо непрестанно кашлящите? Вероятно в някакъв момент предприемате мерки да не ги допускате в залата. Ако ми обясните процедурата за подаване на жалби, сигурно много от присъстващите тази вечер охотно ще подкрепят предложението ми отсега нататък никога да не продавате билети на този… ъъъ, джентълмен.

Андрю не спира да измисля практически решения. Казва, че трябва да сменя концертната зала — да ходя в Уигмор Хол например. Казва, че трябва да си седя у дома и да си слушам записите. Казва, че хабя толкова време за слухтене, че не мога да се съсредоточа върху музиката. Отговарям му, че не искам да ходя в Уигмор Хол: камерната музика си я пазя за по-нататък. Искам да посещавам Ройъл Фестивъл, Албърт Хол и Барбикан и никой не може да ме спре. Анрю предлага да си вземам от евтините билети, на подвижните столове или без обозначени места. Който седял на скъпите места, приличал на онези — а те вероятно били същите, — които карали беемвета, рейндж роувъри и мерцедеси, просто едни шибани курви, така че какво съм очаквал?

Казвам му, че имам две предложения за превъзпитание. Първото е да се инсталират лампички над главите и ако някой вдигне шум над определено ниво — обявено в програмата, но упоменато и на билетите, за да може и некупуващите програми да са известени за наказанието, — лампичката отгоре да светне и през останалата част от концерта той да седи като престъпник в стеги. Второто ми предложение е по-дискретно. До всяко място в залата да се прекара жица, която да предизвиква лек електрошок, вариращ по сила в зависимост от кашлянето, подсмърчането или кихането на заемащия стола. Това, както показват лабораторните експерименти с различни животински видове, би възпряло съгрешилия пак да съгреши.