Джулиан Барнс - Лимони на масата

Алегрото свърши и маестро Хайтинк бавно сведе глава, сякаш позволяваше на всички да използват плювалниците и да се разговорят за коледния пазар. К 39, виенската блондинка, която не беше спряла да шумоли с програмата и да си наглася прическата, издрънка сума ти приказки на хер Колосана яка от К 38. Той кимаше в знак на съгласие, че пуловерите са скъпи или нещо такова. Може пък да обсъждаха деликатното туше на Шиф, макар че малко се съмнявам. Хайтинк изправи глава да обяви, че е време разговарящите да си изключат устите, вдигна палката си да призове към прекратяване на кашлянето, после елегантно се поизвърна настрани и наостри уши да покаже, че що се отнася до него, той лично има намерение много внимателно да слуша встъпването на пианиста. Ларгетото, както вероятно знаете, започва със соло пиано, обявяващо онова, което направилите си труда да прочетат програмата, вече очакваха, а именно „изчистена, спокойна музика“. Това е също така концертът, в който Моцарт е решил да мине без тромпети, кларинети и барабани: с други думи, подканя ни да слушаме още по-внимателно пианото. И тъй, докато главата на Хайтинк бе килната на една страна, а Шиф ни предлагаше първите няколко спокойни такта, К 39 си спомни някои уточнения относно пуловерите.

Пресегнах се и ръгнах немеца. Или австриеца. Между другото, нямам нищо против чужденците. Естествено, че ако беше някой огромен, угоен британец в тениска с логото на Световното футболно, може би щях да се позамисля. А в случая с австро-немеца не се замислих. Просто действах. Първо: дошъл си да слушаш музика в моята страна, тъй че не се дръж като у дома си. И второ: предвид това къде най-вероятно си роден, още по-малко ти приляга такова поведение на Моцарт. Ето защо ръгнах К 38 с тризъбец от палец и два пръста. Силно. Той се обърна инстинктивно и аз го изгледах кръвнишки, потупвайки с пръст устните си. К 39 спря да дърдори, К 38 изглеждаше удовлетворяващо гузен, а К 37 ми се видя малко уплашена. Л 37 — моя милост — се върна към музиката. Не че можех изцяло да се съсредоточа в нея. Усещах как в мен напира тържествуващ вик, напушва ме като кихавица. Най-сетне го бях направил, след толкова много години.

Когато се прибрах, Андрю приложи обичайната си логика, мъчейки се да смачка самочувствието ми. Може би жертвата ми е сметнала за нормално да се държи така, след като всички наоколо правели същото; не било от невъзпитание, а от едната учтивост — Wenn in London… 4 4 Когато си в Лондон… (нем.) — алюзия с поговорката „Когато си в Рим, прави като римляните.“ — Б.пр. Търсейки алтернативни обяснения, Андрю поиска да разбере правилно ли предполага, че по онова време голяма част от музиката се е композирала за кралските и херцогските дворове и че тези меценати и техните свити са обикаляли из залата, вечеряйки на коктейлни начала, и са замеряли арфиста с пилешки кости, докато флиртуват с жените на съседите си и слушат с половин ухо как някой си от нисшия им персонал удря по клавесина. Но музиката не е била съобразявана с просташкото поведение, запротестирах аз. Откъде знаеш, отвърна Андрю: тези композитори сигурно са си давали сметка как ще се слуша музиката им и затова или са писали гръмки произведения, които да заглушат шума от замерянето с пилешки кости и постоянните оригвания, или — което е по-вероятно — са се мъчели да създадат толкова запленяващи мелодии, че дори един похотлив некултурен баронет да спре за малко да опипва разголената плът на жената на аптекаря. И ако това не е предизвикателство — ами да, ето я причината музиката от онова време да е вечна и прекрасна. И още едно последно нещо — този мой безобиден съсед с твърдата яка най-вероятно бил пряк потомък на некултурния баронет и просто се държал като прадядо си: платил си бил парите и имал право да слуша или да не слуша колкото си ще.

— Преди двайсет-трийсет години — казах аз, — като отидеш на опера във Виена, дори едва чуто да се закашляш, веднага те приближава лакей с ливрея и напудрена перука и ти подава драже против кашлица.

— Това трябва още повече да е разсейвало хората.

— Но пък са спирали да кашлят.

— Както и да е, не разбирам защо още ходиш по концерти.

— Грижа се за здравето си, докторе.

— Май има обратния ефект.

— Никой не може да ме спре да посещавам концерти — казах аз. — Никой.

— Не говорим за това — отвърна той, отклонявайки поглед.

— Аз ли започнах?

— Добре де.

Андрю смята, че трябва да си стоя вкъщи при уредбата, колекцията ми от дискове и толерантните ни съседи, които много рядко чуваме да прочистват гърла от другата страна на общата ни стена. Защо си правиш труда да ходиш на концерти, пита той, след като само се вбесяваш? Правя си труда, казвам му аз, защото, като си платиш и се разкараш до залата, слушаш по-внимателно. Не оставам с такова впечатление от разказите ти, отвръща той: май през повечето време се разсейваш. Е, ако нямаше кой да ме разсейва, щях да слушам по-внимателно. И какво щеше да слушаш по-внимателно? Питам те чисто теоретически (виждате колко провокиращ може да е Андрю). Помислих малко и отговорих: гръмките и тихите пасажи. Гръмките, защото и най-модерната уредба не може да се сравни със сто и повече музиканти на живо в целия им устрем, който разтреперва въздуха наоколо. А тихите пасажи, колкото и да е парадоксално, защото не е вярно, че едно хайфи, каквото и да е то, може да ги репродуцира. Например тези първи тонове на ларгетото, които прелитат двайсет, трийсет, петдесет метра разстояние; макар че „прелитат“ не е точната дума, защото прелитането означава музиката да се забави известно време, но когато тя пътува към теб, изчезва всякакво усещане за време, както и за пространство, и място.