Джулиан Барнс - Лимони на масата

Този край дошъл шест месеца по-късно. Гипсовата отливка на ръката й сега се намира в Музея на театъра в Санкт Петербург, града, където той за пръв път целунал оригинала.

Всичко започна от момента, в който сръгах немеца. Е, може да беше и австриец — Моцарт свиреха в края на краищата, — пък и началото всъщност не беше тогава, а години по-рано. Но не е зле да споменеш конкретна дата, съгласни ли сте?

И тъй: един четвъртък през ноември, Ройъл Фестивъл Хол, 19:30 ч., Моцарт К 595 с Андраш Шиф, после Четвъртата на Шостакович. Помня как на идване си помислих, че на Шостакович принадлежат някои от най-гръмките пасажи в историята на музиката, така че всякакви други шумове със сигурност щяха да бъдат заглушени от тях. Но нека да не избързвам. В 19:29 ч. залата беше пълна с обичайната публика. В последната минута се влачеха застоялите се във фоайето на чаша питие за сметка на един от спонсорите. Знаете за кои става дума — ох, май че наближава и половина, ама дай да си допия чашата, да пусна една вода и се замъкваме горе, какво като разблъскаме пет-шест души. Спокойно, приятел, шефът пари е похарчил за тая почерпка, така че маестро Хайтинк може да изчака още малко, преди да излезе на сцената.

На австро-немеца му признавам едно нещо — в 19:23 ч. вече беше в залата. Дребничък, леко плешив, очилат, с колосана яка и червена папийонка. Не беше точно с фрак, а по-скоро с някаква официална дреха, каквато сигурно се носи у тях. Видя ми се много надут, не на последно място заради компанията от две жени, по една от всяка страна. И той, и те бяха преполовили трийсетте, бих казал: достатъчно зрели да знаят как да се държат. „Хубави места имаме“, обяви той, когато се настаниха пред мен. К 37, 38 и 39. Аз бях на Л 37. Моментално ме настрои срещу себе си. Да се фука пред придружителките си с билетите, които е купил. Сигурно ги беше поръчал чрез някоя агенция да не се разкарва, но не им го каза. Това, че нямам доказателства, не го оправдава.

Както казах, публиката беше обичайната. Осемдесет процента пуснати за един ден от градските болници, където явно са давали билети с предимство на белодробните клиники и на отделенията „Уши-нос-гърло“. Хубавите места ги пазим за тия с кашлица над 95 децибела. Добре, че на концертите не се пърди. Поне аз не съм чувал някой да пърди. А вие? Предполагам обаче, че го правят. Което доказва донякъде моята теза: ако можеш да сподавиш звуците от единия си край, защо да не можеш и от другия? Знам от личен опит, че признаците са горе-долу еднакви по сила. Но в общи линии хората не пърдят шумно на Моцарт. Така че според мен все още има някакви останки от разнебитения сал на цивилизацията, които ни удържат да не потънем в океана на варварщината.

Алегрото мина доста добре: няколко кихания, едно неприятно задавяне с гъста храчка в средата на балкона, което едва не наложи хирургическа намеса, пиукане на електронен часовник и немалко шумолене с програмите. Понякога си мисля, че на корицата трябва да отпечатват указания за използването им. Например: „Това е програма. Тя ви информира за музиката тази вечер. Може да й хвърлите един поглед преди началото на концерта. Така ще разберете какво ще се свири. Ако и после продължите да я разгръщате, ще разсейвате зрително себе си и околните, ще произведете известно количество долнопробен шум, ще пропуснете част от музиката и ще раздразните съседите си, особено човека на място Л 37.“ Няма да е лошо от време на време в програмите да се помества осведомителен материал, един вид съвети относно мобилните телефони или употребата на носни кърпи за заглушаване на кашлицата. Но кой ли ще си вземе бележка? Колкото пушачите, като видят предупреждението за вредата от тютюна върху пакет цигари. Четат, но нищо не им влиза в главата; до един момент не вярват, че се отнася за тях. Сигурно и с кашлящите е така. Не че искам да проявявам прекалено разбиране, защото ще взема много да прощавам. Като ще задълбаваме в статистиката, колко често сте виждали някой да вади шумозаглушаваща носна кърпа? Веднъж бях в дъното на партера, на Т 21. На двойния концерт на Бах. Изведнъж задникът на моя съсед, Т 20, заподскача, сякаш яздеше мустанг. Рязко изнесе напред таза си и френетично зарови за носната си кърпа, с която успя да измъкне и голяма връзка ключове. Разсеян от падането им, позволи на кърпата и кихавицата да се изстрелят разнопосочно. Много ти благодаря, Т 20. После прекара половината бавна част в тревожно надничане към пода. Най-накрая разреши проблема, като настъпи ключовете с единия си крак и доволно впери поглед в солистите. От време на време изпод мърдащата му подметка се разнасяше леко металическо стържене, което добавяше полезни фиоритури към партитурата на Бах.