Джулиан Барнс - Лимони на масата

— Майка ми винаги ми повтаряше да не приемам бонбони от любезни господа — каза той с усмивка.

— Кашляхте — отвърнах, омекнал и неспособен да покажа яд.

— Благодаря ви. — Хвана единия край на обвивката и лекичко го издърпа от пръстите ми. — Ще пийнете ли нещо?

Не, не, не ми се пие. Защо не? По причини, които се премълчават. Бях на страничното стълбище под ниво 2 А. Андрю беше отишъл до тоалетната и аз се заговорих с това момче. Не си прецених времето. Тъкмо си разменяхме телефоните, когато се обърнах и видях, че Андрю ни гледа. Едва ли можех да се престоря, че ще купувам кола на старо. Или че ми е за пръв път. Или че… няма значение. Не влязохме за втората част (Четвъртата на Малер) и прекарахме дълга кошмарна вечер. Оттогава Андрю не е стъпил на концерт с мен. Освен това каза, че не желае да споделя леглото ми. Каза, че още (вероятно) ще ме обича, че още (вероятно) ще живеем заедно, но никога повече няма да спи с мен. По-късно каза, че не иска дори половинчата близост, не, мерси. Сигурно ще си помислите, че това ще ме накара да кажа „Да, разбира се, ще пийна едно“ на усмихнатото невинно шведче или финладче, или каквото е там. Но ще сгрешите. Не, без мен, много благодаря.

Сложна работа, нали? Сигурно и на изпълнителите не им е лесно. Ако се правят, че не забелязват бухащите копелета, рискуват да ги помислят за толкова погълнати от музиката, че все едно казват: хайде, кашляйте си на воля, ние не обръщаме внимание. Но ако се опитат да наложат авторитета си… Виждал съм Брендел да се извръща от клавиатурата по средата на Бетовенова соната и да мята свиреп поглед по посока на виновника. Но кретенът май дори не се усети, че Брендел го порицава, докато ние, останалите, започнахме да се притесняваме да не му разстрои свиренето и прочие.

Измислих нов подход. Това с дражетата против кашлица беше малко неясен жест от велосипедист към шофьор: да, любезно благодаря, че свърнахте в колоездачната алея, и без това имах намерение да набия спирачки и да получа инфаркт. Никакви такива. Може би беше време да подумкам малко по тенекиите им.

Искам да ви обясня, че съм с прилично здрава физика: двете десетилетия в гимнастическия салон не са ми навредили; на фона на обичайната слаботелесна аудитория минавам за як борец. Освен това се обличах в тъмносин костюм от дебел шевиот; бяла риза; едноцветна вратовръзка, също тъмносиня; а на ревера ми — значка с хералдически щит. Съзнателно търсен ефект. Можех да мина за официален разпоредител пред смутителите на тишината. Накрая се преместих от централната част на партера в едно от крилата. Това са стъпаловидните странични сектори на залата, откъдето можеш да следиш диригента и същевременно да надзираваш партера и предната половина на балкона. Този разпоредител не раздаваше бонбончета. Този разпоредител изчакваше паузата и проследяваше злосторника — колкото се може по-показно — до бара или до една от онези площи за разтъпкване с панорамни гледки към небосвода над Темза.

— Извинете ме, сър, но давате ли си сметка за нивото на децибелите на несподавената кашлица? — Поглеждаха ме доста притеснено, защото и аз се стараех да не сподавям глас. — Изчислено е на 85 — продължавах аз. — Горе-долу колкото фортисимото на тромпета. — Бързо се научих да не им давам възможност да ми обясняват как са хванали гадната настинка, но ще се постараят да не кашлят повече, или не знам си какво. — Благодаря ви, сър, ние ще сме ви признателни… — И се отдръпвах, оставяйки това „ние“ да отеква като потвърждение на моя квазиофициален статус.

С жените действах другояче. Андрю беше прав, че трябва да се прави разлика между „курво шибана“ и „кучко шибана“. Често изникваше и проблемът с кавалера или съпруга, у когото биха могли да се събудят задрямали инстинкти от времето, когато пещерите са били артистично изрисувани с червеникави бизони.

— Съчувстваме ви за кашлицата, мадам — казвах с приглушен, почти докторски глас, — но оркестърът и диригентът смятат, че им идва в повече. — Позамислеха ли се, това им се струваше още по-обидно; беше по-скоро сгъване на страничното огледало, отколкото думкане по ламаринен покрив.

Но аз държах и по покрива да думна. Исках да ги жегна. И с право, струва ми се. Така че разработих няколко линии на нападение. Например веднъж идентифицирал смутителя (преобладаваше мъжкият пол), аз го проследявах до мястото, където си пиеше паузното кафе или бира, и запитвах с тон, който терапевтите биха нарекли неконфронтационен: