— Как беше Шостакович? Успя ли да заглуши копелетата?
— Хм, интересен въпрос — казах аз. — Знаеш как започва с тия мощни градации. Тогава осъзнах онова, което ти казвам за гръмките пасажи. Всички свиреха адски силно — духовите инструменти, тимпаните, големият лош барабан, но знаеш ли кое се извисяваше над тях? Ксилофонът. Тази жена на него, как само удряше с чукчето и излизаха едни чисти звуци, като на звънче. Та значи, ако я чуеш на запис, ще си помислиш, че това е дело на модерната техника — спотлайтинг ли, как там го наричат. В залата обаче разбираш, че всичко си е точно както Шостакович го е замислил.
— Значи добре си прекарал, а?
— Това обаче ме накара да осъзная, че най-важна е височината на тона. Пиколата се извисява по същия начин. Не зависи само от силата на кашлянето и кихането, но и с каква музикална тъкан се състезават. Което означава, че дори на най-силните части не можеш да се отпуснеш.
— Трябват ти дражета против кашлица и една напудрена перука — каза Андрю. — В противен случай, знаеш ли, мисля, че ще се превърнеш в злобен ръмжащ откачалник.
— Кой да ми го каже! — отвърнах аз.
Той разбра какво имам предвид. Нека да ви обясня за Андрю. Живеем заедно вече двайсет години, ако не и повече. Когато се запознахме, и двамата наближавахме четирийсет. Той работи в мебелната експозиция на музея „Виктория и Албърт“. Всеки ден отива дотам с колело, и в дъжд, и в пек. По пътя прави две неща: слуша на уокмена си книги на касети и събира съчки за камината. Знам, че звучи неправдоподобно, но в повечето дни успява да напълни кошницата си, която ни стига за цяла вечер. Та значи върти педалите от едно цивилизовано място до друго и докато слуша касета 325 от „Даниъл Деронда“ 5 5 Последният, твърде обемист роман на Джордж Елиът, публикуван през 1876 г., в който главната героиня Гуендолин Харлет се омъжва по сметка, за да спаси семейството си от разорение. — Б.пр.
, постоянно е нащрек за съкращения в текста и за откъртени клони.
Но това не е всичко. Макар Андрю да знае много преки пътеки, където има в изобилие дърва за огрев, той прекарва ужасно дълго време в най-натоварения трафик. А нали ги знаете шофьорите на коли: внимават само за другите коли. Е, и за автобусите и камионите, разбира се; понякога за мотоциклетистите; за велосипедистите — никога. Това влудява Андрю. Седят си на задниците, бълват пушеци, сами в цяла кола, и създават задръстване от нехаещи за екологията егоисти, които постоянно се опитват да свърнат в трите свободни педи отстрани, без да ги е грижа, че минават велосипедисти. Андрю им крещи. Андрю, моят възпитан приятел, съквартирант и бивш любовник, Андрю, който е прекарал половин ден с реставратора над някоя изящно инкрустирана мебел, Андрю, в чиито уши звучат викториански изречения от разцвета на епохата, набива спирачка и кресва:
— Курво шибана!
Ругае ги и така:
— Дано те пипне рак!
Или:
— Размажи се под самосвал, задник смотан!
Питам го какво казва на шофьорките.
— О, не ги наричам курви — отвръща той. — Обикновено се задоволявам с „Кучко шибана!“.
После продължава да върти педалите, издирвайки дървета и страдайки за Гуендолин Харлет. По-рано когато някой шофьор го засечеше, думкаше по покривите на колите. Дум-дум-дум с ръкавица, подплатена с овча кожа. Сигурно е звучало като гръмотевичните ефекти на Щраус или Хенце. Освен това сгъваше страничните им огледала навътре, към прозореца, с което нервираше гадовете. Но престана да го прави; преди година получи уплах от едно синьо мондео, което го настигнало и го съборило от колелото, докато шофьорът бълвал всевъзможни страшни закани. Сега само им крещи с пълно гърло „курви шибани“. Не могат да му търсят сметка, защото са точно такива и си го знаят.
Започнах да нося на концертите дражета против кашлица. Раздавах ги като наказателни точки на провинилите се от непосредственото ми обкръжение, а на по-далечните бухачи по време на паузата. Не постигнах голям успех, както и трябваше да предвидя. Ако подадеш някому увито драже по средата на концерта, трябва да изтърпиш шумоленето от развиването на хартийката. Ако пък му подадеш голо, едва ли ще иска да го лапне, нали?
Някои хора дори не осъзнаваха, че с това искам да ги обидя и да си отмъстя; приемаха го като дружелюбен жест. Но ето че една вечер спрях онова момче до бара, хванах го за лакътя, но не така, че жестът ми да е недвусмислен. Обърна се — черно поло, кожено яке, щръкнала руса коса, широко непорочно лице. Швед беше сигурно или датчанин, може би финландец. Погледна какво му подавам.
Читать дальше