Джулиан Барнс - Шумът на времето

„Не можеш да избягаш от съдбата си.“ И тъй, той щеше да умре на трийсет години. Вярно, по-стар от

Перголези, но по-млад дори от Шуберт. И от самия Пушкин, между другото. Името и музиката му щяха да бъдат заличени. Не само че нямаше да съществува, но и никога нямаше да е съществувал. Беше грешка, която бързо се коригира - лице от снимка, изчезнало при следващото й отпечатване. И дори ако в някой бъдещ момент го изровеха от гроба, какво щяха да намерят? Четири симфонии, един концерт за пиано, няколко ор-кестрови сюити, две пиеси за струнен квартет, но нито един завършен квартет, малко музика за пиано, соната за виолончело, две опери, малко филмова и балетна музика. С какво щяха да го запомнят? С операта, която му донесе позор, със симфонията, която благоразумно оттегли? Може би неговата Първа симфония щеше да звучи като весела прелюдия към концертите от зрели творби на композитори, имали щастието да го надживеят.

Но осъзнаваше, че дори и това е фалшива утеха. Нямаше значение какво мисли самият той. Бъдещето щеше да си каже тежката дума. Например, че неговата музика е била съвсем незначителна. Че би могъл да постигне нещо като композитор, ако от суетност не се е замесил в предателски заговор срещу държавния глава. Знае ли някой в какво ще повярва бъдещето? Ние очакваме твърде много от него - с надеждата, че то ще оспори настоящето. И знае ли някой каква сянка ще хвърли неговата смърт върху семейството му? Представи си как шестнайсетгодишната Галя излиза от някое сибирско сиропиталище с твърдото убеждение, че родителите й са я изоставили най-безсърдечно, и без да знае, че баща й е написал дори една музикална нота. Когато започнаха заплахите срещу него, той каза пред приятели: „Дори да ми отрежат ръцете, ще захапя писалката и ще продължа да пиша музика“. Това бяха думи на непокорство, целящи да ободрят всички, включително и самия него. Но те не искаха да отрежат ръцете му, неговите малки, „неклавирни“ ръце. Можеше да им хрумне да го измъчват и той щеше веднага да потвърди всичко, което му кажат, защото не можеше да търпи болка. Щяха да сложат пред него списък с имена и той щеше да обвини всички. За кратко щеше да казва „не“, което скоро щеше да се превърне в „да“, „да“, „да“ и „да“. „Да, по това време бях в апартамента на маршала.“ „Да, чух го да казва каквото твърдите, че е казал.“ „Да, този генерал и онзи политик участваха в заговора, лично ги видях и чух.“ Но нямаше да има мелодрама-тично рязане на ръце, само делови изстрел в тила.

В най-добрия случай тези негови думи пред приятелите бяха глупаво самохвалство, а в най-лошия - просто метафора. Но Властта не се интересуваше от метафори. Властта признаваше само фактите и нейният език се състоеше от фрази и евфемизми, целящи или да обявят, или да прикрият тези факти. В сталинска Русия нямаше композитори с писалка между зъбите. Отсега нататък щеше да има само два вида композитори: тези, които са живи и уплашени; и тези, които са мъртви.

До съвсем скоро бе усещал в себе си младежката неуязвимост. Нещо повече - младежката неподкупно ст. И отвъд това, под всичко това - убеждение в пра-вотата и истината на целия си талант и цялата си музика. Днес тази убеденост не бе разклатена ни най-малко. Просто тя нямаше абсолютно никакво значение.

В събота вечер, а после и в неделя вечер той пи, за да заспи. Не беше трудно. Алкохолът го хващаше бързо и две чаши водка му стигаха, за да се унесе. Тази слабост бе и предимство. Пий, а след това си почивай, докато другите продължават е пиенето. Така на другата сутрин си по-свеж, по-работоспособен.

Анапа се славеше като център на гроз до лечението. Веднъж той се бе пошегувал е Таня, че предпочита водколечението. И ето че сега, може би в последните две нощи от своя живот, предприе такова лечение.

В понеделник сутринта той целуна Нита, прегърна Галя за последен път и хвана автобуса до зловещата сива сграда на Литейни проспект. Винаги беше точен, щеще да остане такъв и за срещата си със смъртта. За малко се вгледа в река Нева, която щеше да надживее всички. После влезе в Големия дом и се представи на дежурния в приемната. Войникът прегледа списъка, но не откри името му. Помоли го да повтори. Той се представи отново. Войникът препрочете списъка.

- По каква работа идвате? При кого?

- При другаря Закревски.

Войникът бавно кимна. След това каза, без да вдига очи:

- Е, можете да си вървите у дома. Не сте в списъка. Закревски не е дошъл днес, така че няма кой да ви приеме.Така приключи Първият му разговор е Властта.