Джулиан Барнс - Шумът на времето

Едва ли нещо от всичко това би убедило заместника на Закревски. Дали някаква част от него вярваше в комунизма? Разбира се, ако алтернативата бе фашизъм. Но той не вярваше в утопии, в усъвършенстването на човечеството, в инженерството на човешката душа. След петте години Нова икономическа политика на Ленин той бе писал на свой приятел, че „Земният рай ще дойде след 200 000 000 000 години“. Но сега си мислеше, че може да е бил твърде оптимистичен. Теориите бяха ясни, убедителни и разбираеми. Животът беше объркан и пълен с безсмислици. Той бе приложил на практика теорията за свободната любов първо с Таня, а след това с Нита. Всъщност и с двете едновременно; те се бяха препокрили в сърцето му и понякога все още се препокриваха. Бавно и мъчително дойде прозрението, че теорията за любовта не съвпада е реалността на живота. Все едно да вярваш, че си способен да напишеш симфония само защото някога си прочел учебник по композиране. И отгоре на всичко самият той беше мекушав и нерешителен - е изключение на редките случаи, когато бе твърд и решителен.

Но дори и тогава не вземаше непременно правилните решения. Така че емоционалният му живот беше... как да го обобщи най-точно? Той се усмихна печално. Да, наистина - дандания вместо музика.

Искаше Таня; майка му не одобри. Искаше Нина; майка му не одобри. Той кри от нея брака си няколко седмици, защото не искаше началото на щастието им да се помрачи е лоши чувства. Сам си признаваше, че това не е от най-героичните постъпки в живота му. А когато съобщи новината на майка си, тя реагира така, сякаш е знаела през цялото време - може да бе чела дневника му - и не вижда причина да одобри. Майка му умееше да говори за Нина така, сякаш я хвалеше, а всъщност я критикуваше. Може би след смъртта му,която едва ли щеше да закъснее, двете щяха да създа-дат съвместно домакинство. Майка, снаха, внучка -жени от три поколения. Такива домакинства се срещаха все по-често в днешна Русия.

Може и да приемаше нещата погрешно, но не беше нито глупак, нито пълен наивник. От самото начало разбираше, че трябва да отдаде кесаревото Кесарю. Тогава защо Кесарят се гневеше срещу него? Никой не можеше да каже, че не е продуктивен - той пишеше бързо и рядко пропускаше крайните срокове. Успяваше да създава изключително мелодична музика, която му харесваше за цял месец, а на широката публика - за десетилетие. Но точно там бе въпросът. Кесарят не просто настояваше да получи дан; той определяше и валутата, в която да му се плаща. Защо, другарю Шо-стакович, вашата нова симфония не звучи като прекрасната ви „Песен за насрещния план“? Защо умореният стоманолеяр не си подсвирква нейната основна тема на път за вкъщи? Ние знаем, другарю Шостако-вич, че сте способен да пишете музика, която се харесва на масите. Така че защо упорствате е вашето форма-листично крякане и пъшкане, на което престорено се възхищава самодоволната буржоазия, която все още командва концертните зали?

Да, той беше проявил наивност относно Кесаря.

Или по-скоро имаше остаряла представа за него. Някога Кесарят настояваше за дан като признание за властта му - определен процент от твоята обща стойност. Но нещата се промениха и новите кесари в Кремъл модернизираха системата: в днешно време личната дан се изчисляваше върху сто процента от твоята стойност. Или повече, ако е възможно.

Когато беше студент - в онези години на бодрост, надежда и неуязвимост, - той работи цели три години като пианист в киносалоните. Озвучаваше немите филми в „Пикадили“ на Невски проспект, а също и в

„Светла лента“, и „Сплендид Палас“. Това бе тежък, унизителен труд; някои собственици на киносалони бяха скъперници, предпочитаха да те уволнят, вместо да ти платят И все пак той си напомняше, че Брамс е свирил на пиано в моряшки бардак в Хамбург. Което, честно казано, може и да е било по-забавно. Опитваше се да гледа екрана над себе си и да свири подходяща музика. Публиката предпочиташе старите, познати романтични мелодии; но често му ставаше скучно и почваше да свири собствени композиции. Те не се приемаха много добре. В киното беше точно обратното на концертната зала - публиката ръкопляскаше, когато не одобряваше нещо. Една вечер, докато озвучаваше филм, озаглавен „Блатни и водни птици на Швеция“, той изпадна в много по-сатирич-но настроение от обикновено. Отначало започна да имитира е пианото птичи крясъци, а след това, докато блатните и водните птици летяха все по-високо и по-високо, пианото засвири е буйна страст. Избухна ха ръкопляскания, които той е цялата си наивност прие за насочени към нелепия филм; и затова засвири още по-усърдно. После публиката се оплака на собственика на киното: пианистът сигурно е бил пиян, негова свирня изобщо не е музика, той обижда красивия филм, а също и зрителите. Собственикът го изхвърли.