Джулиан Барнс - Шумът на времето

И това, осъзна сега той, бе цялата му кариера в миниатюра: упорит труд, известен успех, нарушаване на музикалните норми, официално неодобрение, спиране на заплатата, изхвърляне. Само че вече живееше в света на възрастните, където изхвърлянето означаваше нещо далеч по-окончателно.

Представи си как майка му седи в киното, докато на екрана се прожектират снимки на неговите приятелки. Таня - майка му ръкопляска. Нина - майка му ръкопляска. Розалия - майка му ръкопляска още по-силно. Клеопатра, Венера Мило ска, Савската царица - майка му продължава да ръкопляска навъсено, без изобщо да се впечатли.

Нощните му бдения траяха десет дни. Нита твърдеше - без доказателства, по-скоро от оптимизъм и решителност, - че непосредствената заплаха навярно е отминала. И двамата не вярваха в това, но му беше омръзнало да стои и да слуша как двигателят на асансьора стърже и хьхри. Беше уморен от собствения си страх. И тъй, отново взе да си ляга напълно облечен, със съпругата си от едната страна в мрака и куфарчето от другата. На няколко крачки от тях Галя спеше като всяко бебе, без да се вълнува от държавните де-ла.А после една сутрин той вдигна куфарчето и го отвори. Прибра бельото си обратно в чекмеджето, четката и праха за зъби в шкафчето в банята, а трите пакета „Казбек“ остави върху бюрото си.

И чакаше Властта да поднови разговора си с него.

Но така и не чу нова вест от Големия дом.

Не че Властта седеше със скръстени ръце. Мнозина около него започнаха да изчезват - някои пратени в лагери, други на екзекуция. Тъща му шурей му старият болшевик вуйчо му колеги, една бивша любовница. Ами Закревски, който не дойде на работа през онзи фатален понеделник? Никой вече не чу за него. Може би Закревски изобщо не бе съществувал.

Но от съдбата нямаше как да избягаш; а засега очевидно му бе писано да живее. Да живее и да работи. Отдих не се полагаше. „Ние почиваме само когато сънуваме“, както се бе изразил Блок; макар че по онова време сънищата на повечето хора не бяха спокойни.

Но животът продължаваше; скоро Нита отново забременя и също тъй скоро той започна да разширява списъка на творбите си, за който се беше страхувал, че ще свърши е Четвъртата симфония.

Петата симфония, която той написа през това лято, бе представена през ноември 1937 г. в залата на Ленинградската филхармония. Един стар филолог бе казал на Гликман, че само веднъж през целия си живот е виждал толкова бурни и възторжени овации - преди

четирийсет и четири години, когато Чайковски дирижирал своята Шеста симфония на премиерата й. Някакъв журналист - в проява на глупост? надежда? съчувствие? - описа Петата симфония като „отговор на един съветски творец след справедливата критика“.

Той не оспори израза и мнозина повярваха, че го е изписал собственоръчно на първия нотен лист Тези думи се оказаха най-известните, които някога бе написал - или по-скоро, не бе написал. Той не се отрече от тях, защото те пазеха музиката му. Нека Властта да получи думи, защото думите не могат да опетнят музиката. Музиката бяга от думите - това е нейната цел и нейното величие.

Освен това фразата позволи дори на онези е магарешките уши да чуят в неговата симфония каквото искаха да чуят. Те пропуснаха пронизителната ирония на последната част, тази подигравка е триумфа. Чуха единствено самия триумф като лоялно одобрение на съветската музика, на съветското музикознание, на живота под слънцето на Сталиновата конституция.

Той бе завършил симфонията във фортисимо и мажор. Ами ако беше завършил в пианисимо и минор? Подобни неща можеха да преобърнат един човешки живот -всъщност не само един, а няколко. Е, „няма друго на света освен безсмислие“.

Успехът на Петата симфония бе мигновен и всеобщ. Едно тъй внезапно явление бе съответно анализирано от партийните бюрократи и придворните му-зиковеди, които излязоха с официално описание на творбата, за да подпомогнат разбирането й от страна на съветската общественост. Те нарекоха Петата симфония „оптимистична трагедия“.

Той знаеше само, че по-лошо от това не е било.

Страх страха избива, както клин клина. И затова, докато излитащият самолет сякаш се сблъскваше с плътни слоеве въздух, той се съсредоточи върху местния, непосредствен страх: от злополука, разпадане, мигновена забрава. Обикновено страхът прогонва всички други чувства; но не и срама. Страх и срам се вихреха на воля в стомаха му.