Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

Той се мръщи.

— В какъв смисъл?

— Когато преодолееш нещо. Когато престане да те боли чак толкова.

— Не разбирам.

— Имало ли е време, когато… — Не знам как да се изразя.

— Е изчезвала ли? — пита той.

Кимам бавно.

Татко се намества по-близо до мен и ме прегръща. Усещам дебелата вълна на пуловера му, мирисът на влагата в студения въздух. Също като одеяло или зимно палто.

— Животът става по-добър. Нещата се оправят. Но болката си остава. Не изчезва. Никога не усетих края на болката. — Поглежда ме нежно. — Извинявай, cara mia. Не исках подобно нещо за теб. Ще стане по-добре. Но болката едва ли ще си отиде.

Кимам. Знам го и аз, но като го казва той, става истинско. Алекс вече го няма. Завинаги. Мама я няма. Също завинаги. Може би Алекс и мама са на едно и също място. Бдят над мен.

— Миличка?

Вдигам очи към лицето на татко.

— Не е нужно да се връщаш. Не е нужно да правиш нищо. Само че не оставай дълго тук. — Той бръква в джоба си и вади плик. — Джулия ме помоли да ти дам това.

— Какво е?

— Писмо. От туристическата агенция.

Вземам го, но не го отварям.

— Джулия им е обяснила какво се е случило. Те ти връщат сумата. Ваучер. Можеш да го използваш за друго пътуване.

— Друго пътуване ли? — повтарям.

Татко кима.

— Животът ще стане по-хубав, duci. Ти обаче трябва да… трябва да го живееш. Разбираш ли?

Притиска ме до себе си.

— Да, татко, разбирам.

Как само ми се иска да разбирах.

Тъкмо когато татко и леля Кони си тръгват, започва да вали за пръв път, откакто пристигнах в бунгалото. Дъждът мирише различно в гората. В града мирише на топло, на напечен бетон, на мокри дрехи и мокра коса. Тук обаче го подушваш още преди да започне, сякаш земята се разтваря в очакване. Топъл, с дъх на гъби, глинест. След това започва бавно да барабани през пластовете листа и клони и каквото живее високо над главите ни. Мъх, лишеи, паразитни растения, микрокосмос, сгушен в защитени ниши, откъдето клоните се протягат като ръце.

Двете с Бела оставаме слисани за момент, след това хукваме към бунгалото. Лежим върху леглото мокри, малко задъхани и слушаме капките.

Когато бяхме малки и валеше, изнасяхме навън огромен чадър и сядахме заедно под него. Трябваше да се свием, за да се съберем с всички играчки, които успявахме да вземем. Две кукли, мече, мебели за куклите. Играехме си отдолу. Защо е различно, когато си играеш под чадър, вместо зад прозореца например? Така и не и не разбрахме. За наше щастие, в Сиатъл валеше много, така че имахме предостатъчно възможности да се втурнем навън е големия чадър на татко на зелено и червено райе, да измисляме истории и игри, светове и династии. Когато мама почина, имахме чувството, че сме двете сами срещу целия свят. За известно време бяхме близки като близначки. Татко тъгуваше, лелите бяха заети да се грижат за практичните неща — леля Роза готвеше, леля Кони ни къпеше. Чувахме приглушени гласове, предпазливи стъпки. Горките момиченца.

Преди мама да почине, в къщата винаги кипеше дейност. Когато не беше болна, мама бе като пчеличка. Винаги вършеше нещо, чистеше нещо. През лятото правеше обикновен сос и консервираше лимони. През зимата кърпеше всичко, което се беше скъсало, и правеше торбички с лавандула, за да държи настрани насекомите. През есента караше татко да събира листата и замразяваше храна за зимата. През пролетта береше тиквички и не позволяваше на градината да подивее напълно. Между сезонните задължения вместваше седмичните си, посветени на семейството и църквата. В седмичните пък вместваше всекидневните — хранене, чистене с прахосмукачка, бърсане на прах, забърсване на различни вещи, бъбрене с приятелки по телефона, еспресо и още еспресо, и още повече еспресо. Без мама къщата ни стана ужасно тиха и спокойна. Беше по-добре да сме навън, в наш си свят, при дъжда, който барабанеше по импровизирания ни заслон.

Отпуснала съм се близо до стената на бунгалото, а Бела е от лявата ми страна. Дъждът барабани по покрива. Бела гледа в подпокривните греди, където сивите паяжини са се протегнали като хамаци в ъгли и пукнатини.

— Видях те да говориш с Вини. Той почти не ме погледна днес — отбелязвам аз.

Бела се киска.

— Страхливец. Трябваше да ти се извини. Само че това беше преди…

Клатя глава.

— Каква каша. Джак наистина е ранен. Кой освен Вини би сътворил подобно нещо.

— Не беше единственият. Лука е най-ужасен. Вини се опита да сложи край.

Мисля си за устата на Вини, подпухнала, цепната, за гузния му поглед. Истина е, че не той започна боя, но той винаги е в центъра на нещата, винаги намира начин да си навлече неприятности. Семейството се отнася към него като към сладък и несръчен прощъпалник.