Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

— Защо винаги го защитаваш?

Бела мълчи.

— Двамата с него сме екип.

— Екип ли? Той се превръща в проблем. Първо партито, а и днес.

Тя свива рамене.

— Ние двамата сме лошите. А и той не е точно лош.

Наистина не е.

— Говориш като леля Роза.

— Mammina ! — имитира тя Вини, след това избухва в смях. — Не съм чак толкова сляпа. Той е много непослушен. Днес обаче се опитваше да те защити по своя тъп

начин. Ако имаш нужда от него, Франки, той винаги ще бъде до теб.

— Не съм толкова сигурна.

— Ще бъде. Той беше до мен.

Обръщам се и я поглеждам внимателно.

— Помогнал ти е да постъпиш на работа в Портланд.

— Познаваше някого, приятел на приятел… дълго е за разказване. Но, да, помогна ми. Не съм сигурна какво щях да правя иначе.

Припомням си отново нощта, в която тя замина. Помня как приседна на леглото, как исках тя да се махне. Когато замина, сякаш товар се вдигна от плещите ми. Тежък товар.

Бела се завърта на една страна. Лицето ѝ е близо до моето и аз виждам бледите лунички на бузите.

— Нали знаеш защо заминах?

Кимам. Видях в банята. Отворено пакетче, целофанът накъсан, срокът на годност отпечатан отстрани. Нямах кураж да огледам внимателно, просто плъзнах очи по него, покрай чашата от кухнята, чак до далечния край на мивката. Две розови линии.

Бях страхливка. Бях бясна на Бела, че е скрила, че е направила всичко по-простичко. Страхът обаче си остана загнезден. Не знаех как да ѝ помогна. Не исках да ѝ помогна.

— Какво… — започвам, след това спирам.

— Какво се случи ли? — довършва тя вместо мен. — Можеш и сама да се сетиш. Няма бебе, нали? Нито пък дете… той или тя щеше да е голямо дете. Намерих къде да приключат с този въпрос. Вини ми помогна и е това — трябваха ми пари. Той каза на леля Роза за училищна екскурзия. Не знам как е обяснил, че не е отишъл, но по онова време леля Роза беше на диета, помниш ли?

Мръщя се.

— На грейпфрути ли?

— Да. Беше непрекъснато гладна и… все забравяше.

— Вини никога не поиска да му върна парите — добави Бела.

Кръвта вода не става. Семейството помага на своите. Вини не беше изключение. Може пък Бела да е права за него.

— Болеше ли? — Гласът ми е изтънял и аз почти се мръщя на болка, която не съм изпитала.

Тя кима. Очите ѝ са кръгли и стъклени.

— Кой…

Тя извръща поглед към паяжините на тавана.

— Стана на едно парти. Беше… беше… — Тя си поема дълбоко дъх. — Не съм сигурна кой, Франки. Тогава не бяха добри времена за мен.

Забелязвам как очите ѝ се пълнят със сълзи. Гърдите ми се стягат от болка.

— Бях толкова… засрамена. Не можех да се върна. Трябваше да се махна.

Пробожда ме чувство на вина. Трябваше да ѝ помогна, а не го направих. Бела беше толкова млада. Толкова изгубена. Имала е нужда от майка, а нашата вече я нямаше.

— А онова… говоря за онова, което видя, с Алекс… — по бузите ѝ се стичат сълзи. — Не беше нищо, Франки. Нищо не се случи. Алекс ми се струваше толкова готин. Гаджето на по-голямата ми сестра. Рус, хубав, съвсем различен от нас. Просто за момент пожелах онова, което имаше ти. Ти сякаш бе измислила всичко. Сякаш знаеше формулата. Ти и Алекс… изглеждаше толкова нормално. Безопасно, хубаво.

Посягам и я притеглям към себе си. И аз плача. Клатя глава.

— Нищо не съм измислила — уверявам я аз, а сълзите ме задушават. — Никога не е било така. Няма формула. Оказва се, че съм сбъркала.

Бела също ме прегръща и мокрото ѝ лице се отпуска на рамото ми.

Прегръдката ѝ е стегната, докато сълзите ми капят върху нея. Падат в косата ѝ, бузата ми е притисната в главата ѝ. Soru. Кръв и кости, същите като моите. Единствената, която знаеше какво ми е, точно какво изпитвах, когато мама почина. Аз я разочаровах, отблъснах! А от нея съм имала най-голяма нужда!

Имам чувството, че сърцето ми ще се удави.

— О, soru… — шепне тъжно Бела.

— Сбърках — хлипам аз. — Сбърках за всичко.

Никакви думи няма да ме накарат да се почувствам по-добре и Бела мълчи. Вместо това ме притиска и двете плачем, а небето излива дъжд върху покрива на бунгалото.

Лежим, докато спираме да плачем, сякаш това е най-естественото нещо на света. Бела бърше очи с потника си. Разглеждаме паяка, който пълзи по паяжината, и черните точици с крака — неговото поколение. Колкото и да чистих, сърце не ми даде да прогоня майката и малките ѝ бебета. А те са поне десет.

Най-сетне ставам и събирам остатъците от храната, правя сандвичи за вечеря, докато Бела търси картонени чинии и салфетки. Сядаме вътре, за да хапнем и да поговорим. Разказвам ѝ, че съм прочела „Швейцарското семейство Робинсън“ и тя си спомня, че като деца сме гледали филма заедно. Говорим за котката на Мериъм, Даруин, за котката на съседката на Бела в Портланд, която се казва По и обича да спи в саксиите на Бела. Тя ми разказва за квартала, за любимото си кафене, за пациента, който я поощрявал да рисува, за друг, който се опитал да я опипва по гърдите, за шефа си, за мъж, с когото излизала два месеца.