Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

Аз пък ѝ разказвам за работата си, за госпожа Фратели, за кръщенето на бебето Джо, когато Джулия дойде в минирокля, толкова къса, че леля Кони ѝ нареди да се прибере, и тя се върна в права рокля. Разказвам ѝ за една нощ в хотел, която спечелих преди две години, и за известната актриса, която седеше на масата срещу нас и закусваше с палачинки.

Когато дояждаме вечерята, Бела вади нещо от чантата и го разтърсва. Избеляла тъмносиня тениска, с почти откъснати ръкави. След това вади чантичката за бродиране на мама с пурпурните рози отстрани.

— Какво правиш?

Тя сочи тениската.

— На Даниъл е.

Вади игла и конец, вдява и прави възел.

— Не знаех, че можеш да шиеш.

— Прекарвам много време около старци. — Тя отпуска ръце от двете страни на скъсаното място, сякаш го мери.

— Харесваш ли го? — питам предпазливо.

Тя се мръщи, след това свива рамене.

— Той харесва теб.

— Не знам.

— Гледа те така, сякаш слънцето изгрява от очите ти.

— Не е вярно.

— Вярно е. Мислиш ли, че можеш да го харесаш?

Тя прочиства гърло и се колебае.

— Може би.

— Позволено ти е. Да го харесваш.

Тя среща погледа ми.

— Така ли? Ще видим. Не ме бива много в тези неща.

Спомням си, че Джак каза същото. Джак от гората. Джак, който иска кафе или чай, или почти всичко.

— Не те бива ли? Ти си една безсрамна флиртаджийка.

Тя мига.

— Да, самата истина. Това обаче е нещо коренно различно.

— Искаш да кажеш, че всичко това може да бъде коренно различно ли? — питам целенасочено.

— Казах може би. — След това цъка, сякаш е напълно невъзможно. — Слънцето изгрява от очите ми…

Истина е и ми се струва, че тя го знае. Бела може да накара мъжете да ядат от ръката ѝ, случвало се е, но с Даниъл е различно. Тя е различна. Първо, станала е по-срамежлива, сякаш я е грижа какво мисли той.

Докато мисля за Даниъл, си представям лицето на Алекс. Седнал срещу мен на обяд. Телевизорът хвърля отблясъци. Облегнал се е на възглавница.

— Струва ми се, че спряхме да се забелязваме — прошепвам.

Бела вдига поглед от кърпенето. Иглата ѝ увисва над мястото, където ще бодне.

— Понякога той беше като непознат.

Тя оставя тениската в скута си.

— Гледах това лице от… не знам… години.

— Десет години — подсказва ми тя.

— Да. Струва ми се, че през всичкото време съм гледала през него. Нали разбираш какво се опитвам да кажа?

Тя кима.

— Бях свикнала да го виждам. Бях свикнала да виждам онова, което очаквах. Бях престанала… да го виждам. — Поемам си дъх. — Той се държеше хладно на семейните сбирки, защото не ги харесваше, Бела. Нямаше желание да присъства. Той просто не разбираше необходимостта от тях.

— Семейството ни е голямо. Можем направо да задушим човек.

Кимам, но това не е всичко. Наистина не е. Алекс не разбираше какво означава да си италианка и американка. И двете са важни. Това е важно за мен — семейство ми винаги ще съществува, весело, шумно, готово да се намесва.

— Той не искаше да ходи никъде. Аз исках да отидем в Европа. Освен това нито веднъж не застана на моя страна пред майка си. — Имам чувството, че предавам себе си, като признавам всичко това. — Сега разбирам, че по всяка вероятност е обичал друга. Че е целувал друго…

Бела се оказа права за живота ми. Двамата с Алекс бяхме заедно толкова отдавна, че се беше превърнало в навик. Обичта ни беше станала навик. Сега него го няма и останалото също го няма. Сватбата, кафето сутрин, навиците, връзките. Падам и не мога да се спра. Падам през необятното синьо небе.

— Ей — прошепва Бела.

— Дори не съм сигурна дали ме е обичал.

— Ей — повтаря тя и се притиска в мен.

— Говоря за зряла обич. Когато бяхме тийнейджъри, да, но след това? Понякога имам чувството, че просто повтаряхме отработени движения.

— Той те обичаше — уверява ме тя.

— Обичаше Сийхокс. И хокея. Обичаше океана… това бяха любимите му неща.

— Франки, сигурна съм, че те е обичал.

— Ами нея? Ами Съмър?

Тя ме поглежда с болка.

— Не знам.

— Обичаше това място. Обичаше да идва тук.

— Да, и ти го е оставил. — Тя ме поглежда и в очите ѝ забелязвам обич и лоялност. — Дал ти е любимото си нещо. Франки. Това бунгало. Водата наблизо.

I tesori. Съкровищата.

— Разбираш ли?

— Да — отвръщам с тънък като паяжина глас.

Докладът на съдебния лекар — Барбара Гарднър бе настояла за аутопсия — разкрива удар по главата, който съвпадал с удар в скала, вероятно на дъното на океана. Трудно бе да се определи дали Алекс първо се е удавил, или първо е ударил главата си, въпреки че въпросният удар по всяка вероятност е щял да причини само сътресение на мозъка, а не смърт. Предпочитам да мисля, че първо си е ударил главата, че водата го е обгърнала като любовница и го е привлякла, че той, може би, се е смеел в същото време. Смеел се е, защото е знаел, че тя няма да го улови, представял си е как ще разказва по-късно на другите. Предпочитам да мисля, че е потънал лесно, почти по свое желание, че часовникът му е блестял, че тялото му в неопрена е било гладко, тъмно като кожа на косатка. Той си е ударил главата, преди да разбере, че ще умре, че няма да разкаже на никого. Случило се е, преди да разбере за предателството на морето, което обичаше най-много от всичко.