Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

— Много съжалявам — казвам аз.

— Голяма каша… но, Франки, вината не е твоя. Не става въпрос за бунгалото. Просто мама си е такава. В момента много я боли.

Кимам. Това го разбирам. За пръв път от години изпитвам известно разбиране и съчувствие към госпожа Гарднър, знам каква болка изпитва, как я прогаря, също като моята. Все си мислех, че ми е сърдита, задето съм откраднала сина ѝ, и затова ме кара да си плащам. В мен тя е виждала заплаха, крадец, французойката съсипала всичко, лишила я от щастливото ѝ семейство и преобърнала целия ѝ свят. Сега обаче синът наистина и бе откраднат. Беше откраднат и от двете ни.

И двете останахме с празни ръце.

Даниъл прошепва довиждане на Бела и двете с нея махаме след колата, докато се скрива от погледите ни. Леля Роза ме целува по бузите, преди да се качи в своята кола. Чичо Роберто ни кимва иззад волана.

— А ти — казва леля Роза, облегната на прозореца, — няма да обръщаш никакво внимание на приказките на… онази жена. Не е вярно. Ти си добро момиче, Франческа. Brava Carusa.

— Благодаря, лелче.

Тя кима.

— Ще се видим на службата следващата седмица.

Поглеждам Бела, застанала на прозореца на пикапа на Вини. Удря два по рамката. Вини ме стрелва с поглед, когато включва двигателя; долната му устна е подпухнала след боя. Поглеждам го злобно. Не съм ти простила.

Пикапът потегля след колата. Двете с Бела ги наблюдаваме как се отдалечават.

Татко прочиства гърло зад нас. И двете се обръщаме към него. Все още има малко светлина, но небето е станало виолетово. Татко си е облякъл дебел, кремав, вълнен пуловер с продълговати дървени копчета на врата. Има го от години. На лактите има кръпки. Държи бутилка домашно розолио [41] Ликьор от рози — бел. прев. и две чаши.

— Леля Кони има ли нужда от още помощ? — пита Бела.

— Тъкмо прибира последните чинии, след това ще я закарам у тях — отвръща татко.

Бела кима и влиза вътре, а татко сочи двата стола. Сядаме и той ми се усмихва.

— Мама ли ти е плела този пуловер?

Той се навежда, за да го огледа.

— Si. Не знаеше ли?

Клатя глава.

— Оплете го, докато беше бременна с теб.

Подава ми чаша. Ароматът е силен, замайва ме.

— Благодаря.

Татко отпива от чашата.

— Беше ѝ омръзнало да плете малки обувчици или както там се наричат.

— Терлици.

Той се усмихва.

— Да, терлици. И шапчици. Беше направила толкова много, че ти порасна и не можа да ги износиш. Беше много развълнувана.

Лелите ми разказваха, че било истинско чудо, че мама забременяла, а какво остава, че се случило два пъти. Според мен леля Кони си въобразява, че е изиграла съществена роля с непрекъснатите си молитви. Може и така да е, въпреки че молитвите не успяха да спасят мама накрая.

— Става хладно — оглежда се татко.

— Ммм.

— Не предполагах, че ще останеш тук толкова дълго.

— Не е чак толкова дълго.

— Мислех, че ще се пренесеш при мен.

Не отговарям. Сега съм още по-несигурна къде искам да живея.

Татко отпива още от розолиото и въздиша.

— Трябва да излизам сред дърветата по-често. Във Вашингтон има толкова много гори. Дори не съм забелязвал. Ти знаеше ли?

— Да, знаех.

— Мериъм казва, че има много пътеки за преходи. Някои дори са край нашия квартал.

Поглеждам кожените обувки на татко и грижливо изгладения му панталон. Не мога да си го представя да ходи на екскурзии и преходи, въпреки че, ако има човек, който е в състояние да го убеди, то това е Мериъм. Вдигам отново очи към пуловера му. Плетката е сбита, сложна. Това е стил, който не се влияе от модата; сигурно ще го носи, докато вълната не се протрие напълно. Изненадана съм, че цветът не е избелял, че не е посивял с времето, но това е грижа на татко. Докато го пере, мисли за мама, грижи се за него. Сигурно мисли за нея, докато ръцете му са във водата, помни я закръглена, приведена над корема си, докато плете, телевизорът хвърля отблясъци, тъмната ѝ коса се стеле по слабия гръб.

— Тя все още ли ти липсва? За мама питам. След толкова много време.

Татко ме поглежда. Колебае се.

— Si. Все още ми липсва.

— Опитвах се да постъпя правилно, татко — прошепвам.

— Знам. Разбира се.

— Не помня добре мама. — В гласа ми се долавя чувство за вина.

— Ти беше много малка, Франческа. Няма как да помниш. — Вдига глава към притъмняващото небе. — Тя знае, че я обичаш.

Питам се какво ли би помислила за мен сега. Отпивам нова глътка и наблюдавам как татко върти чашата в ръка.

— Хората говорят за край — отбелязвам.