Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

— Джак! — провиква се тя. — Арестувай я!

Вдигам очи и виждам Джак да излиза тичешком от гората с дълги крачки. Мъжете се завъртат и препречват пътя на новодошлия. Джак поглежда госпожа Гарднър, след това мен. Все още ме гледа, когато Лука, синът на Марио, забива юмрук в корема му. Разнася се странен звук, все едно някой е ударил възглавница, не човек, и Джак се превива на две и се срива на земята.

— Джак! — изкрещявам аз.

В този момент Даниъл се втурва към Лука, за да го откъсне от Джак, а братята на Лука теглят Даниъл, Вини е сред тях, масата се килва на една страна и черното кафе плисва по кремавия панталон на госпожа Гарднър.

Бунгалото е мое.

Истината излезе наяве шепнешком. Господин Гарднър каза на Даниъл, след като най-сетне затвори съпругата си в колата. Даниъл я закопча на седалката, сякаш е дете; той е единственият, на когото тя позволява да я докосва.

Вини чува и казва на Бела.

Оказва се, че бунгалото е било на Алекс, оставено му от дядо му, Ханк Гарднър, защото Алекс му е бил любимец. Алекс пък оставил всичко на мен. Преди няколко месеца написал завещание, когато подновявал застраховки, нещо, за което не съм знаела. Толкова много неща не съм знаела.

Ключът в джоба неочаквано ми се струва още по-тежък.

— Ще оспорваме! — вие госпожа Гарднър от колата, гласът и е пълен с мъка, лицето и дрехите ѝ са сбръчкани.

Какофонията около мен започва да се разпилява. Чичо Марио качва семейството си в колата; очите на момчетата са диви и щастливи, съпругата му плаче и им се кара. Кристина вече си е тръгнала, а децата ѝ похапват от кутиите със сладки. Леля Кони и леля Роза мият чинии заедно с Бела вътре в бунгалото, клюкарстват и се карат, докато татко и чичо Роберто товарят столовете в пикапа на Вини.

Джак предлага да ни помогне да почистим. Благодарение на братовчедите окото му е насинено, а на ключицата има червена драскотина.

Клатя глава.

— Не, всичко е наред, благодаря.

Двамата оглеждаме кашата. Изправихме масата, но земята е покрита със счупени съдове, храна и разпилени прибори.

— Сигурна ли си?

Кимам.

— Има предостатъчно помощници.

Джак прочиства гърло.

— Идвах, за да те предупредя. Госпожа Гарднър се обади. Стори ми се… каквато беше.

— Нищо не можеш да направиш — отвръщам.

— Не я бях виждал в подобно състояние.

— Тя ме мрази.

Джак мълчи, не ми противоречи.

— Какво ще стане сега? Ще останеш ли?

Навеждам глава на една страна, замислям се.

— Извинявай, не е нужно да ми отговаряш.

— Всичко е наред, самата аз не знам.

Той кима и свежда поглед към краката си. Обут е в черни джапанки. Как ли е тичал в тях?

— Извинявай — повтаря той.

— Вината не е твоя.

Той се мръщи и прочиства отново гърло.

— За онзи ден. Не биваше да казвам онези неща.

Клатя глава.

— Не, аз те попитах. Бях…

— Беше разстроена. Аз трябваше да…

— Джак, моля те, престани. Не е честно, а аз съм тази, която трябва да се извини. Моля те, престани да се извиняваш.

— Добре.

Спомням си как му крещях, докато бях облегната на колата, как ми помогна да вляза в къщата. Бях торнадо от мъка. Не като госпожа Гарднър. Стискам очи.

— Дали пък да не се преструваме, че никога не се е случило — предлагам аз.

Джак не отговаря.

Отварям очи и забелязвам, че ме наблюдава, ранен, изпълнен с очакване.

— Франки, ако някога ти трябва… приятел… нещо такова… за да поговориш или да пиеш кафе…

Извръща поглед.

— Кафе ли? — питам аз.

Той кима, без да ме погледне.

— Кафе. Чай. Торта. Къшей хляб… разходка. Почти всичко.

— Всичко — повтарям, без да мисля, и се чувствам необичайно лека.

— Да. Знам, че не трябва да го казвам, но не искам да изчезнеш, ако това си намислила, без да кажеш…

— Добре — прошепвам.

Той свежда поглед към стъпалата си и почиства пръстта от тях, кашля. Не мога да го спра да ги гледа.

— Трябва да се върна при Хюя — казва той. — Мериъм каза, че ще ѝ покаже как се боядисват яйца.

— Не е Великден.

— Няма значение. Преди няколко седмици правиха коледни сладки.

Неочаквано си представям Мериъм и Хюя как надничат във фурна, пълна със сладки. Кухнята е топла, мирише на канела и кафява захар, на плота има купа, пълна с течна червена глазура, вътре е топната дървена лъжица, а някой вече я е облизал. Лицето на Хюя е намръщено, защото е нетърпелива, а Мериъм я е прегърнала. Езикът ми се връзва. Не помня какво исках да кажа. Гледам Джак, докато очите ми се наливат със сълзи.

— Франки? Добре ли си? — Гласът му е дрезгав от тревога.