Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

Леля Кони мига и стиска ръката ѝ.

— Кончета.

— За мен е огромно удоволствие да се запознаем.

— А това е другата ми сестра, Росариа, Роза — продължава татко.

— Здравей.

Леля Роза прочиства гърло.

— Наблизо ли живееш?

— Съвсем наблизо. Малко по-надолу по пътя.

— Отдавна ли си тук?

— Доста години вече — отвръща Мериъм и добавя стандартното обяснение: — Последвах един мъж… нали знаете как е…

— А, да. — Леля Роза поглежда сестра си. Леля Кони не трепва.

— Мериъм отглежда зеленчуци — намесвам се аз.

— И пчели, също като дядо — добавя татко.

— Да, вече каза — обажда се леля Кони.

— Тук е много хубаво… с дърветата… много е… като на село — подхвърля леля Роза на Мериъм.

Мериъм прихва с пълно гърло.

— Да, като на село. На нас ни харесва. На мен и на Даруин.

Леля Роза не крие изненадата си.

— Котката ѝ, лелче. Даруин е котка — обяснявам аз.

Забелязвам, че Бела се е втренчила в мен от другия край на масата. Усмихва ми се многозначително. Неочаквано си спомням как криех зеленчуците, които не исках да ям, в джобовете, докато бях в дома на леля Кони. Със сигурност е била Бела, не аз. Когато обаче се опитвам да си припомня, разбирам, че джобовете са си били мои, че моите пръсти са тъпкали сварените зеленчуци, броколите… Бела ме видя, също както сега. Отвръщам на усмивката.

Мериъм се настанява на стола и аз забелязвам как Вини ѝ подава плик с малки хлебчета. Татко я докосва по лакътя и започва да я разпитва за градината и системата ѝ за редуване на зеленчуците.

Мирисът на гора — тъмната почва, сокът от дърветата, лимоновият мирис на кедрите — всичко изчезва в компанията на сицилианската храна: острият аромат на чесън в салама на чичо Марио, оцетът, в който са били зеленчуците, маслините, изплували в саламурата, печените чушки, вечният зехтин. Всичко това е нещо като колонизация. Сега гората е само наша.

След рулата идва ред на салатата, а след нея на плодовете. По-големите деца на Кристина започват да лудуват, затова Вини и Бела ги отвеждат към морето. Даниъл остава с Кристина и бебето Джо. Кристина не престава да говори и подрусва бебето, докато то не заспива, а след това продължава по навик и дебелите му бузки подскачат, а долната му устничка провисва и блести от слюнка. Джулия си тръгва; имала среща с приятел, за ужас на братята си, които протестират, че и те трябвало да си ходят. Чичо Марио перва по ухото братовчеда Лука, който иска да постъпи в армията, и му заявява за стотен път, че дядо е отвел децата си от Сицилия, за да избегне военната служба, а той, дебил такъв, иска да става войник. Мериъм говори с чичо Роберто, а лелите помежду си. Сицилиански, италиански и английски звучат между дърветата, карат птиците да замълчат.

След като салатата и плодовете са изядени, двамата с татко влизаме в бунгалото, за да направим кафе. Леля Роза се провиква да донесем и сладките. Откриваме ги в кутия до плота: бадемови сладки, brutti е buoni [38] Безформени и вкусни (ит.) — бел. прев. , дори lingua di suocera, „езикът на свекървата“. Лапвам бадемова сладка и оставям сладкото тесто да се разтопи на езика ми. Ароматизирана е с портокал и канела. Леля Роза е страхотна, никой не може да прави лакомства като нейните.

Татко се усмихва на доволното ми изражение, докато се опитва да се справи с кафеварката.

— Роза искаше да направи сватбената ти торта. Навремето направи нашата.

— Леля Роза е направила сватбената ви торта, така ли?

Той кима. Спомням си снимката на нощното шкафче: мама, татко и тортата им; мама държи ножа, татко е скръстил ръце на кръста. И двамата гледат към тълпата зад фотографа, широко усмихнати. Любов и храна: италианската представа за манна небесна.

— Какво представляваше? — питам аз.

— Амиии. Беше… чудесна. — Той въздиша и се усмихва, и погледът му се рее нанякъде.

Питам се коя ли част от сватбата им си спомня. Масите, отрупани с храна, целувката в църквата или че чичо Марио забравил пръстените и се наложило да тича да ги донесе преди началото на церемонията. Може би майка му, баба, как се е карала със сервитьора заради лошото кафе. Небето е било синьо, съвършено, въпреки че било април и времето можело да бъде както хубаво, така и лошо. Бях расла с разкази за сватбата, дребните подробности понякога се променяха. Свещеникът се напивал все повече, Марио ставал все по-объркан, кафето било негодно за пиене. Имах чувството, че съм присъствала — сред цветовете и музиката, шумоленето на полиестерните рокли, звънтенето на лед в чашите, италианските песни и взривовете американски смях.